"ГРЪБНАКЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА Е ПОЛИТИЧЕСКИ"

Антоанета Алипиева

web | Българска лирика...

Тази вече цитирана фраза на Александър Кьосев е напълно възможна за поезията на 80-те, точно тогава се разбива монолитната визия за национална литература. Казахме, че националното е все още граничност (то и сега, 15 години от ХХI век е още такова), но цялостната идея за канон, за ценности и традиция се преосмислят чрез противопоставянето между официоз и неформални интелектуални и артистични общества. Политическите съпричастности или конфронтации се оказват присъщи на творците, на тяхното мислене и съответно - на тяхното творчество. Както Пламен Дойнов определя това време: "Проектът на 1989: явно и подмолно" (Дойнов 2011: 289). Всички изследователи на литературата от 80-те и 90-те години на ХХ век говорят "дълбоко", "мрачно", "утробно", "гротескно". С други думи, дошъл е краят и е време за избор. Пламен Антов "събира" духа на 80-те в ето какво определение: "Доминиращото метафизично състояние в поезията на поколението е слизането. Аксиологическата посока е устремеността надолу, а нейният телеологичен хоризонт е дъното - свръхметафора, опространствена чрез образи като кръчмата, бара, подземието, от една страна, като тресавището и блатото, от друга, като кладенеца, обратната кула, обратното дърво - всички те проекции на онова метафизично пространство, където е стаено едно тайно, скрито, неизвестно и затова истинско битие на Аза" (Антов 2009: 191). Политическото е избор на позиция, идеология, мнение. Предходните десетилетия активират до максимум идеите за литературен елит, за "висока култура" и нейните ценни и вечни послания, за "предано четене" на "Великите мъртви", оформящи вечен канон¹. Предпоследното десетилетие на ХХ век продължава да налага тези идеи най-вече в официозен план, но те са твърда естетическа и културна убеденост на по-старите литературни поколения, за които ценности като "вечност", "предано четене", "естетически възторг" са водеща практика. В лириката на младите нахлува всекидневието, укрепва процесът на тоталното политизиране, засилва се чувството за несправедливо деление на "високо" и "ниско", с две думи - елит и ъндърграунд, официализирани и маргинализирани все повече губят твърди граници и падат в клопката на политическото. Културната и литературната власт на понятия като "елит" и "наслада" отслабва, за младите автори от десетилетието те се превръщат в "хегемонни маски на властовите и политически по природата си отношения" (Кьосев 2013: 185).

В поезията на 80-те редицата на поети, разтварящи се съзерцателно и асоциативно в света, изтънява. Обратното, редицата от поети, атакуващи реалността като натура, като общество, като политическо ежедневие или идеология, се удвоява. Преобръщат се ценностите. Уцелва се статуквото на канона, на "вкуса", на монолитността. Разстрелва се идеята за вечните ценности. Светът е изтъкан от бързащи и отмиващи се делници, така че музеите, паметниците, експонатите бързо се сменят. А това е вече политическо, защото трябва да избереш, да пренебрегнеш многото мостри и да хукнеш след бягащите и превъртащи се стойности. В погледа на голяма част от поетите от това време присъстват теми като литературата и властта, човека и обществото, фалша и истината, външно и вътрешно. Но по-рядко поезията от десетилетието вижда човека като свят. По-често го представя като функция на реалността. И на езиково, и на екзистенциално ниво битието се снизява до грубото, натуралното или пък до вторично-ерудитското, което е серия, продукт, храна за едно идващо консуматорско поколение. Ако предишните поетични поколения ритуално се занимават с новите технологии и "хленчат", че романтиката на книгата и съзерцанието са уязвени, то част от поетите на 80-те са активни субекти в социалния живот, въоръжени са с динамичната информация не само на национално, но и на глобално ниво. Политическото е част от кръгозора им, а оттам - част от поезията им. В този смисъл самиздатските "Глас" и "Мост" изобилстват от критически, манифестни или есеистични текстове, интерпретиращи връзките между политическото и изкуството.

Още през 80-те години на миналия век единният проект за национална литература се разпада. Различните политически избори раждат и различни по естетика литератури, които все по-трудно се удържат от обща национална идея, от общ канон и общ износ на литература вън от границите на България. Това е обяснено от кръга литератори, изповядващи идеята за политическата основа на поезията: "Но езиците на литературата не се изчерпват само с "националния" - те обхващат лексиконите на мотивиката и граматиките на персонажи и персонажни системи, техниката на сюжетостроене, употребата на общоизвестни символи и емблеми, интертекстуалната игра, правилата на литературен семиозис на най-различни равнища - включително до литературната игра с големите идеи. Тези други "езици" не са български - те са чужди, световни - и българската литература ги ползва като "детериториализирано" малцинство, ползващо чужд, господстващ език. Затова не е безсмислено да се твърди, че тя също е "малка литература" и че в нея "всичко е политическо" (Бодаков 2005). Фактът, че част от рецензиите или манифестите от 80-те очертават като кръг не всички имена от поети, т.е. избегната е формулата "и други", характерна за критическите езици на социалистическия период, потвърждава идеята, че авторите търсят съмишлие, а не включване в общия канон. Разпознават се помежду си естетически и идеологически, а не представят единния национален проект за литература. Ето как в края на 80-те човекът е парцелиран в "своя" диалог с близките, при което локалното, частното не търси затваряне, то търси отваряне, но към сходни инвенции:

И както вяра и молитва
расте страданието - в житейски безпорядък,
така един към друг гребем. И разговаряме!
Та срещите ни са поеми за морето,
поеми на вълните, на Гласа -
нашият глас - безазбучна молитва,
глас настоящ - сред пяна и медузи...

Ани Илков "Среща и разговор" (Илков 1990д: 28).

Пламен Дойнов очертава две равнища на политическото в системата на постмодернизма - на битово равнище и на равнището на колективните проекти (Дойнов 2007г: 147). Тези равнища ги има в изобилие в поезията на 80-те. Малкият човек безвъзвратно е заменил всички пози, ритуали, големи сюжети на битието, на историята, на идеологиите. Наследен като персонаж от поезията на 70-те години, малкият човек е зазидан в тесните клаустрофобични пространства на урбанистични килии, наподобяващи домове, работни места, кратки спирки за почивка. В този аспект Владимир Левчев, Румен Леонидов или Добромир Тонев например имат отлични образци. По отношение на колективните проекти - това вече го говорихме. През десетилетието се очертават доста групи, неформални общества или естетически кръгове около предпочитани естетически "бащи", които деконструират общия канон и сепарират националната литературна идея. Малкият човек е зазидан в пространства, в ограничения, потънал е в самота, хлътнал е надолу към себе си, защото самотата му (за разлика от предходното десетилетие през 80-те самотата не е принудителна, а самопринудителна) е затваряне в себе си, в частните неща на познанието и чувстването. Както пояснява Пламен Антов: "Цялата тази метафорична инверсия подлежи на един специфичен прочит с оглед актуалния социополитически контекст на 80-те. Философски усложнената дънна метафорика е проекция на едно "вътрешно" - дълбинно, скрито и истинско - битие, което е радикалният контрапункт на "външната" тоталитарна принуда" (Антов 2009: 192). Активираният далчевски сюжет за самотата-пустота през 80-те възкръсва със сила и насочва енергията надолу, към глъбините на подсъзнанието, към мрачното в себе си, към мътната река на себескриването:

Това е стаята, леглото е приготвено. Отвъд стената
мълчи градът, а също и безкрая.
Мълчание, което е забравил в бързината
напусналият наемател.

Георги Рупчев "Стаята" (Рупчев 1991б: 32).

Енергията на потъването в себе си, в затварянето в себе си ескалира постепенно. В края на десетилетието тя ще слее литература и политика и на физическо, и на фикционално ниво. Михаил Неделчев ще обяви, че 1989 г. е: "...годината, в която литературата се превърна в политика" (Неделчев 2010: 13-29). Но процесът зрее още от 70-те години на ХХ век. В началото на 80-те Румен Леонидов прави портрет на малкия човек, но вече видян в социополитически план. Битието му е "от къщи на работа,/ от работа - вкъщи", той е "уплашен", "положителен антигерой на епохата", той е масата, която ще изригне, водена от мъката и безизходицата:

Нищожен или унищожен
                    може би е все едно?
Ти знаеш за какво живееш.
Но знаеш ли за какво ще умреш?
И като те гледам,
                    забързан за никъде,
как
си загърбил звездната карта
             над себе си
и как,
ако спреш,
         все изправен стоиш,
с ръце в джобовете,
с лице към стената на живота
като в обществена тоалетна,
аз се питам:
защо така е стегната душата ми
в този бял и много мръсен шлифер?

Румен Леонидов "Мой малък, уплашен по рождение човек" (Леонидов 1982б: 8).

Политическото провокира нещата да се появят в натура. Оттам лексиката е битова, състоянията, преди да подадат широки значения, са също битови. Ежедневието притиска живота в безизходица, в рутинни действия, в усещането за безсмислие. Това закономерно води до идеята за края, до смъртта, до границата на съществуването. До предела на силите. До оголеното чувстване на самотата. Смъртта е пределът, който ликвидира наличното, за да се роди следващото. Голяма част от авторите на 80-те биографично са свързани с реални политически жестове и избори, усещането им за граница е автентично. Смъртта е образ, свързан с емпирията. Това, ще кажете, е далчевска тема. Но през 80-те смъртта е повече обвързана с обществото. Битът е проекция на идеологии, начинът на живот е резултат от идеологии, безизходицата на битието - също. Малкият човек - притискан, затворен, самотен - е публична личност, той вещае закана, предвещава прекрачване на предела, за да започне отново. Както казва Александър Кьосев, политическото поражда "...не на отсъствието, а на провинциалното, почвеническо "свръхприсъствие" чрез затваряне в себе си..." (Кьосев 1998а: 253). Всякакво статукво е съмнително, спокойствието е ликвидирано за сметка на един динамичен свят, в който трябва "да умреш", за да се родиш отново. Огромна част от поетичната продукция на 80-те е посветена на смъртта и производните й сенки, кошмари, дъна, мрачни тунели, пръст, черепи. Гамата изобщо е наниз на диаболични образи, символизиращи края. Малкият човек се е разбунтувал. Ако през 70-те той се е сврял в панелни стаи, сякаш "изгладен с ютия", през 80-те така е стигнал граница, че ще стане политически субект, ще се гмурне в реалността от събития, за да промени, за да прескочи границата. В това отношение поети като Георги Борисов, Владимир Левчев, Добромир Тонев стопират човека в точката на смъртта и раждането, в точката на бурното десетилетие, което се прощава с глобални сюжети като комунизъм, тоталитаризъм, монолитност и моноезичие на идеите. Пръстта например е материално-метафоричен образ на прераждането, на прощаването и очакването. Този образ е популярен в поезията на 80-те:

Ненаситна и вечна тя ме вика сега и кръвта ми я слуша -
            тази черна и огнена пръст -
вика мен - човека - като корен меда й да смуча, да душа
            като звяр аромата й гъст.

Георги Борисов "Пръст" (Борисов 1981: 54).

Или:

Вървя през жилави жита
           под тежестта на вятъра
                            и слънцето
пръстта мирише на живот.
Вървя по гниещата пръст,
която е по-стара
           от свещените писания.
От пръст съм
и на пръст ще стана.
. . . . . . . . . . .
Пръстта мирише на живот.
            От пръст съм
                       и на пръст ще стана -
и мойта вяра е в пръстта.

Владимир Левчев "Ода за пръстта" (Левчев 1977а: 13-14).

"Пръст", "черепи", "жежка кръв", "месо димящо", "преплетени червеи" - все знаци на смъртта - са потопени в самотата и отчуждението. Ето ги екзистенциалните състояния на тази поезия, която в голямата си част е забравила що е радост, усмивка, надежда. И друго: сякаш няма субект. Лирическата визия е някак обобщена като картина, а тази картина няма гръбнак, има обсебващо усещане за битие, в което апокалипсисът всяка секунда ще избухне от дъното на безнадеждността. Самотата не е нужда, не е принуда. Тя е екзистенция. Тя е плътен вакуум, който смразява, който води до общото чувство на отчуждение, чувство за края. Субектът не е Аз, той е мощно усещане за състояние, в което се сблъскват тотално разминаващи се съзнания. Вече няма "правилно", няма закономерността на митовете, има обобщени различия и несъгласия. Конюнктурата е наситена с жестокост, тя е обществена, универсална конюнктура. Социалистическото общество е "изпято" като самота, отчуждение, като отрицание на патоса. Урбанистично-цивилизационното е заградило всеобщата самота, състоянията на съвременния човек са колкото локални, толкова и универсални. 80-те години се борят не само с идеологиите и тяхната ритуална патетика. Те се борят и срещу локалното. Категорията "локално" в очите на постмодерна е атрибут на аграрните култури, които не могат да бъдат разпознати извън местните символни знаци и извън "локалното" нямат приложение. Поезията на 80-те "урбанизира", "политизира", "цивилизова" самотата и отчуждението като състояния на живота, а не на човека. Ани Илков е един от поетите, които "оголено" превръщат психическото в политическо, глобално, урбанистично. Неговият кратък цикъл "Вълча памет" набляга на избора, който всеки един трябва да поеме след дългия процес на съмнение. Дошла е границата. "Паметта" не е запомнила нищо светло, тя премята злото, означено чрез "кости", "сенки", "оголени венци":

I

В забравения вълчи вой живея
О господи
защо допусна да повярваме
че във началото бе вярност страх покорство
Кому да се помоли единакът
На пушката
или на самотата

II

Студена бяла светлина
Пробягва тръпка
по кожата на оскрежените дървета
по остър сняг проскърцва като смърт
под стъпките на оскотелите ни сенки
Свирепа бяла светлина
Избухва в мозъка
и в гърлото напрегнато се плисва
и между черните оголени венци
на бяла лудост и мастилен страх се цепи
все още тук сме
мащехо вселено

Ани Илков "Вълча памет" (Илков 1990а: 85-86).

Политическото не е избор на целостта, не е смяна или стълкновение на идеологии. Политическото е границата на умирането, на разпада, на трупа, проснат пред очите на духовно-мъртвите живи. "Животът ни е творчество/ на смърт, безсмислие и смърт" (Димитров 1989: 39), "...живее светът./ И прилича на шумен хотел,/ на затвор и на болница" (Мерджански 2004б). Това са едни от множеството метафори на безнадеждността, на трупните конотации, на ужасното и отвратителното, чрез които се гради гигантската метафора на умиращото общество. Ако през 60-те години на ХХ век политическото е избор на оптимизъм, на утопия, на надежда, то двадесетина години след това политическото е упадък, умора, ненавист, съкрушена илюзия. Цикълът (житейски, обществен, екзистенциален) е извървян. През 80-те години голяма част от интелигенцията обвързва биографиите си с политиката. Пак през 60-те и отчасти през 70-те години несъгласните с режима писатели са или премълчани (известната формула "и други", чрез която списъкът на поетите се стопира до удобни на одържавената литература автори), или маргинализирани. Политическото се редуцира до позицията на "духовния емигрант" по простата причина, че това е, което е възможно. Но през 80-те политическото става биографичен и фикционален жест, явен избор на позиция. Интелигенцията излиза извън фикционалното, извън кулоарното, интелигенцията е вече по улиците, които в края на десетилетието ще сдвоят власт на духа и гражданска позиция. В това отношение показателна е статията на Жельо Желев "Великото време на интелигенцията" (Желев 1988), в чийто смисъл значителна част от българската интелигенция регистрира нова публичност и реализира своя потискан граждански потенциал. Така в поезията на десетилетието се откроява интересна тема: тази за прощаването с миналото. Владимир Левчев например пише стихотворение "Миризма на изгорели години" (Левчев 1977а: 8). В него субектът бавно се отдалечава от миналото, но това не е напредването във времето чрез прогреса младост-старост. Това е сбогуване с начин на живот, това е социално и политическо съзряване, при което субектът толкова се е дистанцирал от "преди", че се вижда удвоен - веднъж в безвъзвратното минало, втори път сега, а "сега" е различно, то не е продължение на "преди". В стихосбирката на Георги Борисов "Оставете човека" (1981) повечето от творбите са балади. Самото им жанрово обозначение, представящо отминали, изпети истории, е показателно, че лирическият човек се е отдръпнал толкова от изминалото време, че вече го е стилизирал: "...хвърли на псетата сърцето си/ стъпчи горчивия му глас" (Борисов 1981: 28). Този образ е категоричен за избора на нова посока, за непоколебимостта, с която ще се отреже пъпната връв на политическото. И най-интимните жестове и помисли ще показват посоката на отделяне от природното. Миналото е откъртен къс, от който може да се вае, да се натоварва с чувства, но то е култура, материал, от който ще се скулптира музейният му образ.

Прочее, казваме скулптира, защото живописното изображение не е характерно за поколението на 80-те. Поетите дялат с длето, секат смело, материалът е каменен. За разлика от предходниците си, които повече живописват, защото са деца на спонтанния мироглед, през 80-те години поезията е туширала чувството като категория. Деконструкцията, сатирата, колажът са обикнати възможности. Чрез тях завършени епохи, нежелани общества или отвратителни явления се разпарчетосват и от парчетата се строи музеят на миналото. Ето защо "нощните" състояния са характерни за поетичното десетилетие. Нощта е време на рушене, на сънуване, на коригиране на действителността. Една от стихосбирките на Георги Рупчев се казва "Силните на нощта" (1991). През нощта могат да се кажат тайни, несъгласия, истини. През 60-те години на ХХ век лириката ни активира светлото, дневното, откритите пространства. Тя не само строи, тя запазва целостта. 80-те години потъват в нощта, в тъмното, в малките ограждения на стаички, дупки, тунели. И стигат дъното. Изобщо "дъното" е тяхната принудителна посока. През 60-те поетите сами са избирали оптимистичните светли гами, през 80-те поетите са принудени да опрат дъното. Оттам и чувството им за граница, смърт, край. Политическото е мироглед, който постепенно е завладял литературата ни, който ще изкове и на емпирично ниво биографии, подпечатани с политически избор. "Дъното" е живот на границата - между това, което си изоставил, и това, което те очаква напред. Миналото е безвъзвратно, "напред" е неясно:

Да се спуснеш на тъмното дъно,
изковано от каменна памет,
там, където преплитат се сънно
котви в свойте следи и припламват.
. . . . . . . . . . .
Там - сред пясъчните катакомби -
не ти трябват ни ром, ни сухари.
Само смелост ти трябва да помниш,
че под всяко море спи Сахара.

Георги Рупчев "Около дъното" (Рупчев 1991а: 70).

Политическото е съсредоточено не само в мига на ежедневието, то е цялостна метафора на прощаването. Всичко, което се е случило, е зад тебе, то е обект на спомен, на стилизация, но никога на носталгия. Политическото е възможност да избереш посоката за "напред". Идеята за вечността е трансформирана в идеята за напредващото време, в което поколенията и ценностите не могат да се повторят. Миналото е музей, впрочем музейните метафори са в изобилие в поезията на десетилетието. Един от поетите - Кирил Мерджански - прави цяла експозиция от предмети, герои, сюжети от отминали епохи. Загребването стига чак до езическите древни времена, чиито културни пластове са разкопани и оттам са извадени отминалите образци на човешки идеи. Читателят обхожда витрините, без да съжалява, че неговото време е модерната представа за "тук" и "сега". В стихосбирката на Мерджански "Нощен прилив" (1990) миналото е статична картина от редицата експонати, миналото е учебникарски канон, чрез който размишляваш за настоящето и бъдещето:

Не е нож, нито хляб
в ръцете на днешния ден,
а гладните устни
само него сънуват.

Казват ли: Ето го! -
знам, че го крият.

Шепнат ли: Близо е! -
знам, че го чакат.

Мъдростта не може да го обхване.

Безумието - да го изпълни.

То идва.

Кирил Мерджански "Бъдеще" (2004а).

В статията си "Фрагменти върху "идеологиите на визуалното" в българското изкуство от втората половина на ХХ век" Свилен Стефанов (2004) дава следната обобщена характеристика: "Но в края на 70-те и през първата половина на 80-те години алтернативните форми са епизодични и изолирани и масовизирането на неформалните групи става видим социален феномен едва към 1985-86 г. По този начин в българското изкуство се появяват творби, приближаващи се по форма и идеология до концептуалното изкуство. Мотивацията на този нов феномен е твърде неясна (поне в началото) и варира в зависимост от конкретните институционални и материални условия, както и от факта, че се разполага в междинна позиция между познатите интелектуални хоризонти на затвореното общество и смътната, обобщена представа за изкуството на Запада" (Стефанов 2004). Политическото е избор и ратуване за концептуално изкуство. То е прощаване с митовете, защото човекът все повече живее в урбанизираните пространства на ежедневния, автоматизиран, обезличаващ и масовизиращ живот. Потопен в него, човекът се прощава със спонтанния радостен вик на съществуването и приема рациото на битието. Точно битието му става концепция, предварително знание, схема, изсушена от чувства. Пак Свилен Стефанов в друга своя статия - "Урбанистичното пространство във визуалния проект на 90-те години" - говори: "Конкретно в България се получи една несъвместимост между поетиката на поколението от 60-те (за които образът на стария град, българката, нестинарката или дори в днешно време образът на някоя селска врачка може да буди някакви носталгии) и новите бунтари от 90-те, за които всичко, което съдържа хипертрофираните черти на регионалното, е, меко казано, неприемливо. На преден план излезе темата за социалното, политическото, поетиката на личния живот или една концептуална херметичност и отстраненост на образа" (Стефанов 2002: 121). Ето как още през 80-те години на ХХ век част от българските поети са се простили вече с категории като родно, социалистическо, котловинно, природно. Техният кръгозор търси предварителната концепция, опряна на идеите за глобално, диалогично, алтернативно, игрово, колажно. Автентичното и монолитното не са вече предпочитани характеристики, защото прощаването с миналото се е състояло, човекът е забързан в туптящото сърце на града, изтъкан (и то по естествен път на миксиране) от различни културни езици. Светът на бащите, на родовата памет е станал излишен:

Роднините идат,
хвърлили вятър с тънко въже,
и тихите стъпки примамват роднините,
да прекрачат, да дойдат, да поиграят
в пердетата, да се блъскат в стаята,
да пуснат веригите и да щракнат ключа.
. . . . . . . . . . .
Като лигаво куче ги чакам на пътя,
защото зная, че идат, че ще дойдат роднините.
. . . . . . . . . . .
Роднините идат
и се връщат роднините
и умират леглата сред хладки чаршафи,
сто пъти умирали.

Борис Роканов "Смъртта на родното" (Роканов 1993: 25).

Политическото е разумна и практична категория за разлика от партийността. Както прочее обяснява Владислав Тодоров: "Борещият се политически субект публикува своя интерес не така, както това прави узурпиралият цялата власт партиен субект. От гледна точка на "здравомислието" на партийния субект публикациите на политическия субект са винаги подривни". В едно от изданията на сп. "Глас" е отпечатано стихотворението на Константин Павлов "Гръдна жаба", писано през 1982 г. В него подриването на социалистическото общество е недвусмислено: "Аз самият вече нямам сънища./ Как да имам, като - колко петилетки? -/ нито аз преследвам блянове,/ нито мен кошмари ме преследват". Появяват се и милиционери, става и арест, "гръдната жаба" - знак на уродливостта на обществото - е завещана на поколенията, защото уродливостта може да роди уродливост в бъдещето. Политическото е оценъчен език, затова лириката на Павлов е разпозната като "бащинска" - защото като фикционален език говори това, което може да се каже и с публицистичен език. Между другото, в лириката на 80-те границата между фикционално и публицистично е особено крехка. В стихотворението на Константин Павлов милиционерите са "близнаци", тази метафора задава един общ код у децата поети. В много техни творби се появяват сдвоени или по-скоро удвоени образи, чрез които се регистрира точно границата. Състояние, в което няма изчистена ситуация, няма още избрана идентичност. Всъщност още през 90-те години постмодерните поети окончателно ще разберат, че чиста идентичност изобщо няма. Но процесът на раздвояване, на подриване започва още през 80-те. У Добромир Тонев например раздвоението е екзистенциално състояние:

Мой сиамски близнак си ти,
аз не искам да те откъсна
от плътта си, която крещи
за спокойствие и за въздух.
. . . . . . . . . . . .
Кой ми дава подобни гаранции?
Хирургическата намеса ли?
Ти си моята жива раница
и естествено равновесие.

Добромир Тонев "Мой сиамски близнак си" (Тонев 1984б: 28).

Ежедневието през 80-те се отбелязва чрез фигури на подземния свят, социални маргинали, истински контрапункти на положителния герой от 60-те и неговите моралистични послания. Тъкмо политическото приземява патетиката до езика на репортажа, на дописката, на битовото. Пламен Антов говори за "привлеченост на поколението от социалния ъндърграунд, от постмодернистките фигури на идиота, сакатия, физическия дегенерат, "дивия" селянин..." (Антов 2009: 198). Колкото като статика постмодерният човек стои на граница, очертана от политическото, толкова в естетически и психологически план във визиите му върлуват уродливи, извънмерни хора, отекват хистерични крясъци, случват се отвратителни и жестоки неща. Експерименталното е на ръба на хоръра. В нееднократно цитираната статия на Пламен Антов се посочва, че тъкмо децата и старците - всъщност безпомощните и беззащитните - са включени във вихъра на експерименталната бруталност и жестокост. Деца с набръчкани лица и бради, деца-трупове, деца-тумори, деца-циреи населяват тази поезия, сякаш да покажат "жертвеното самосъзнание на поколението, неговото безсилие пред една враждебна и непроницаема "външна" реалност, подвластна на ужаса" (Антов 2009: 198). Раждането се състои, но то е перверзия, осакатеност, акт на хаоса и изродството. Същото е и със старците: в тях няма мъдрост, благост, опит. Те са всъщност родени деца-старци, сбръчкани чучела на раждането и смъртта, вплели взаимно ръце. Както се вижда - всичко на обратно. Всичко в логиката на диаболичното, доведено до краен предел на гротеската и внушението за разпад. Това поражда странната образност на обърнатите визии, ценности, на обърнатия смисъл. Вместо радост от раждането - безсмислието му; вместо младост - перманентна старост; вместо любов - злорада жестокост. И т.н., и т.н. Нищо не е в канона на нормалността.

Един от циклите на Миглена Николчина е кръстен "Обратната кула" (Николчина 1985); в стихотворението "На централната гара" от Румен Леонидов се говори за "вселенската мутация" (Леонидов 1982в). Светът и човекът са мутирали, шоковият език търси потреса, извратеното, патологичното. Читателят е скандализиран чрез тъмните и болезнени разбърквания на нормалното, чийто продукт е травестията на всичко светло, чисто, свято, традиционно:

Ж е женската омраза,
задраскан фалос, стар кумир -
нарисуван от момичета
на площада с тебешир.

Знам, на дама са играли,
после са забременяли -
без да искат те сами,
станали са дами.

Ани Илков "Буквичката Ж" (Илков 1990в: 51).

Политическото разбърква естетики, защото функционира в плурализма на социални и естетически практики. В този смисъл постмодерните поети също разбъркват категории. Както пояснява Светлозар Игов: постмодерната "отслабеност" - това е "сливането на "високо" и "ниско" не само в смисъл на характерното за епохи на сменящи се норми за художественост проникване на "периферни" и "ниски" жанрове и стилове във "високата" литература, но и като стремеж на "високата" литература да достига до по-широка аудитория, като "желание" шедьоврите да дебютират и като "бестселъри" (Игов 2009). "Посоката на полета обратен" (Мерджански 1990: 27) ражда и специфични пейзажи. В тях преобладава скелетното, пръстта, нощта, есента, леденото, страшното, окапали дървета, мракът, изоставени камъни, хилави лъчи. Пейзажите не са градски, нито на открити пространства, те са безспорно пейзажи на душата, изтъкани от облъчени от ужас детайли. Няма къщи или улици, има диаболични пейзажи, чиито елементи са изкривени и зловещи. Те са "обратни", в смисъл не отдадени на живота, на покрусени от смъртта. Граница. Топоси на умирането и очакването на нови раждания. Всяка пейзажна картина е "сама си/ в изоставения дом/ на моя мозък" (Левчев 1983в: 40). В постмодерна ужасът се иска, той е необходимост, той е състояние, което е необходимо, за да се подготви човекът за катарзис. Цитираното стихотворение на Владимир Левчев е емблематично за емоционалната и философската гама на голяма част от лириката на десетилетието. Ето финалът на тази творба, която сякаш отключва потока на дълбинното подсъзнание, отваря вратата на завихрили се в танц чудовища: "И пищиш от ужас - ти си ужас/ от самия мен./ Ти -/ единственото живо нещо в мен./ Искам те!".

Вече споменахме, че "пръстта" е еквивалент на границата. Следователно еквивалент на политическото. Всеки и всичко са осъдени да се превърнат в "пръст". Но има нещо друго в лириката на 80-те. И то е, че смъртта трябва да роди. Политическото крие оптимизъм, надежда, неговата черна сянка е подслонила борбата срещу нежеланото. Ани Илков представя тази амбивалентност: "Не се плаши от любовта ми, тя те хваща/ и те повежда за ръка с лице към страшното" (Илков 1989: 27). Страшното и надеждата са заедно, за да очертаят границата. "Пръстта" също очертава срещата между живота и смъртта. В това отношение едноименното стихотворение на Георги Борисов е недвусмислено, метафориката му "разполовява" възприятието между края и началото:

Ненаситна и вечна, тя ме вика сега и кръвта ми
                                        я слуша -
                    тази черна и огнена пръст -
вика мене - човека - като корен меда й да смуча,
                                        да душа
                    като звяр аромата й гъст.

Камък, въглен и цвете, розов червей или
                    мах на птица предсмъртен -
и дочула кръвта ми, като ехо по стъпките тръгва
                                        и тръпне
                    като жива под мойта ръка,
натежава, набъбва, гръд разтваря, космата,
                                        и моли, и иска
                    в нея плуг да забия до кръв,
да я любя и газя, да играе със мен, докато
                                        не затисне
                    с камък, въглен и цвете и моята гръд,

докато не погълне, не превърне и двама ни
                                        пак в пътека,
                    в мах предсмъртен или в светлина.
Ненаситна и вечна, тя ме вика сега,
                          мене вика - човека -
                    който утре ще бъде земя.

Георги Борисов "Пръст" (Борисов 1977: 47-48).

Метафорите на смъртта неизбежно се обвързват със сънната метафорика, която също е граница. Сънищата са ту кошмари (плод на сблъскалото се с реалността съзнание), ту бъдещи визии на хармонията (образи на бъдещи мечти за хармония). С други думи, чрез съня политическото е просто несъгласие със "сега". Сънят е социален и политически ангажимент към "сега", което е изчерпано, затова е и "труп", "разложена уродливост", която трябва да се почисти. Играта между "будност" и "сън" е с политическия акцент на борбата, конфронтацията, несъгласието с установеното. У Владимир Левчев например реалността е сънят на ужаса, докато спасението е вътре в човека: "Напредваш с мъка в плътна плътска кал./ [...] И примката на ужаса се стяга./ [...] Това е сън. Сънуваш, че живееш!/ А Будността те чака - вътре в теб." ("Будният") (Левчев 1983в: 48). Сходен е и Едвин Сугарев, под чийто сън "един клепач/ над някакво око/ което с всички сили се стреми да се отвори" (Сугарев 1990а: 45). При Георги Борисов: "И мене ме е страх да не заспя" (Борисов 1977: 42). Сънят и будността са преливащи се състояния, плод на граничното време, позиция на човека, разрушаващ установеното, но не изградил нови възможности. В съня човекът е самотен, не е случайно, че самотата като екзистенциално състояние придружава и смъртта, и съня. Колективното като категория е проиграно, изчерпано и загърбено. Човекът е самотник тъкмо защото не може да се включи в ценностите на тълпата. От масовия оптимизъм или от патриархалната задължителност на нормите през 60-те години е останал само горчивият привкус на тълпата, която разкъсва самотния, индивидуалиста, мятащия се в кошмарите на разрухата човек. В това отношение Златомир Златанов има прекрасно стихотворение:

. . . . . . . . . . . . . . .
Не ги е грижа тях, те имат своята позиция,
ревниво се следят в предателство.
И бранят яростно подправената си провинция
със сочни ругатни, нагледни доказателства.

Крещят: Защо е тоя шум и кой си ти?
Нима си по-добър? Злодей, погубен от злодеи...
Не си достоен в шекспировски стих
съдбата си да огласиш и онемееш.

Или измъкват друга карта, друг малък коз,
и от играта без много шум и разорен те вадят.
Там, в ъгъла, предъвквай своя ням въпрос,
така нареченият дух без публика да страда.

Разчитат, злобата ще го погуби,
и той е като нас, той също има своите съмнения.
Срещу един е позволено да са груби,
сгрешат ли колективно, не изпитват угризения.

Борбата има скрити правила,
          ти припомни им само,
и кой е ощетеният - сега гадаем.
Ала горко на животуващите без промяна!
По плодовете им ще ги познаем.

Златомир Златанов "Бездуховните" (Златанов 2002а).

Бунтарството на 80-те години, залегнало в лириката ни, е свързано с риториката на несъгласието. Сънят и будността, самотата и индивидуалността са актовете на съпротива, но и актове на урбанизиращото се съзнание, което разсъблича митове, оголва политически избори, възроптава срещу принудителните ценности на обществото. Постмодернизмът на 80-те гради лирически текстове, които се захранват от широк външен контекст, но и пораждат широк контекст от значения, насочени тъкмо към обществото и неговите характеристики. Отрицанията на постмодерна са продукт на политически борби, които едва през 90-те години на ХХ век ще преминат в институционални. Както казва Пламен Дойнов: "Ето защо постмодерните литературни конструкции са по-скоро макротекстови, надрастващи отделното стихотворение, отделната фраза, отделните технически похвати... (Дойнов 2007б: 153). Така поезията на 80-те е наистина гранична, тя изхожда от предните две поетични десетилетия, но и 90-те години на миналия век постоянно и носталгично ще се връщат към нея като към своя майка. Това е забелязано и от Пламен Дойнов (2007б: 314), и от Пламен Антов (1996). Политическото кръгово се разлива и към миналото, и към бъдещето, съдържайки в себе си критиката, усещането за граница, гробищното и смъртното - категории, чрез които се погребва това, което е нежелано. Съдържа съня, кошмарното мятане, лутането между ужаса и мечтите. Ако съчетаем наедно Александър Кьосев, Владислав Тодоров и Пламен Дойнов, ще цитираме: "По този начин българският постмодернизъм често възпалва травматичната, но работеща връзка между психология и политика в литературата и в литературната ситуация от края на ХХ век" (Дойнов 2007б: 148). Политическото се оказва възпалението, травмата, липсите на поезията и всички тези неща лириката от 80-те години ги регистрира и излага на показ. Тя не дава отговор за лечението, но поставя политическата и социалната диагноза. Обществото е болно, човеците са бунтари, поколенията са градски, знанието не е интуиция, а рацио, светът вече не е природа, а цивилизация. Тъкмо политическото кара постмодерните автори от десетилетието да се простят с казуси като "високо", "сакрално", "утопично", "идеално". Кара ги да мислят върху традицията не като за митологично възпроизводство, а като за терен, който да се преобразува с оглед на съвременността. Тази пенчославейковска идея в края на ХХ век вече се е трансформирала не с оглед на следваща илюзия и естетски идеализъм. Тя се е изцедила в социалния прагматизъм, в болните точки на обществото, в сгъстения ритъм на времето. Постмодерната лирика от 80-те е яркият симптом за това, че българското културно съзнание вече е готово да потегли към разтворените пространства на света. Готово е да сподели актуалните социални и политически практики, да усвои цивилизационните езици на множество теории и естетики. Макар и "забутано", това поколение поети набира сили не само в художествените текстове, но в реалните си биографии, в които бунтът и несъгласието ще станат граница на промяната.

БЕЛЕЖКИ

1. Тези идеи са подробно разгледани в книгата на Александър Кьосев (2013). [обратно]

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.11.2016
Антоанета Алипиева. Българска лирика: "Забутаното" поколение от 80-те години на XX век. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българска лирика: "Забутаното" поколение от 80-те години на XX век. Велико Търново: Слово, 2014.