ЕПИЛОГ. ПРОЩАВАНЕ С ЕПОХАТА

Антоанета Алипиева

web | Българска лирика...

80-те години на ХХ век са не само историческият край на една епоха, в литературен план те са финалът на манталитет, психология и литературен бит на държавно-организираната представа за литература. Те са метаморфоза на едно патриархално-митологично общество в модерни градски поколения, гледащи на поезията повече рационално-експериментално, отколкото спонтанно-романтично. Десетилетието е доста плуралистично, неговите дихотомии могат да образуват дълъг ред: официално - маргинално; традиционно - експериментално; природно - политическо; "висока литература" - "сив поток" и т.н., и т.н. Но точно в тези времеви рамки се оформя важна конфронтация: млади автори не само като вътрешни емигранти, но и като активни общественици се конфронтират със статуквото на литературния живот. Жестовете им са не само политически, но и естетически, пишат се манифести, появяват се неформални общества, клонират се естетически езици, оформят се явни алтернативни общества, назрява реваншизъм, който ще избухне през 90-те години като поколенчески конфликти. Но опозицията "млади" - "стари" тече със силна подводна струя още в предходното десетилетие.

За поколението от 80-те са намерени атрактивни и правилни метафори - "забутаното поколение", "поети срещу стената". Те разкриват не само същността на литературните процеси, но и тъканта на исторически промени, които твърде скоро ще станат съдбовни събития в живота на Европа. Опозицията на младите автори от 80-те е всъщност и историческа, повечето от тях изковават солидни обществени биографии - на опозиционери дисиденти през 80-те и на реални фактори като строители през 90-те години на ХХ век. Смяната на политическите системи е подготвена и от тях. 80-те години се прощават с локалното, "котловинното" мислене, с митологичното мислене, с патриархалната родовост, с национализма. Тези поети са вулгарно-дръзки, обременени от страхове, други от тях са тъжни и самотни. Единствена Петя Дубарова гледа на света чрез "слънчевите зайчета" на малкото момиченце, но тя е още дете и всъщност не живее, а само се чете през десетилетието. Другите, узряващи през това време, разработват всякакви варианти на негацията - от пълната деформация на телата и чувствата до отчайващата самота на самоубийството.

Революционни като поведение, модерни като манталитет, поетите от 80-те години и по интуиция, и по придобита култура се приобщават преди всичко към естетиката на постмодернизма, въпреки че през годините на социализъм официалната критика не ги описва по този начин. Част от тези поети ще пристъпят към собствени самиздатски списания и там ще обявят нова идеология, ще потърсят сходни интелектуалци, чрез които ще оформят кръга на несъгласните. Литературният живот е вече разделен не само в рамките на официалните си територии, но и в обсега на политическите решения на литераторите. Институциите на обществото, в това число и литературните, будят несъгласие, докато в края на десетилетието ще се замерят с камъни. 80-те са границата между две епохи - на социализма и демокрацията. И да отбележим, че 80-те подводно говорят за 90-те години, а 90-те с огромна памет съдържат 80-те. Две десетилетия, които трудно можеш да разчлениш на самостоятелни портрети. Също като 60-те и 70-те години на ХХ век, които са впили ръце едни в други.

Друга важна метафора също се превръща в характерност на десетилетието - "възпаленията". Обществото, общественият морал, личните битиета на хората са "възпалени", защото са болни, поезията удря по болезнените точки, без да дава отговори. Тя даже рядко и пита, повече натиска силно "възпаленията", за да разруши. Цялостният организъм вече не съществува, болестите са го изкривили, зачервили са месата му и поезията се сдобива с кауза - да руши. Оттук и манифестите, които по принцип се раждат в разбунени, пълни с конфликти времена. Манифестите са разширеното обяснение на художествената литература, те са нуждата от "своя" идеология в момент, когато действащите идеологии са толкова изтерзани или фалшиви, че не могат да бъдат опора. В този смисъл голяма част от поетите от 80-те залагат момент на автобиографизъм в творчеството си, облегнат на общото поколенческо чувство за смърт, деформация и след тях - промяна, катарзис. Но това последното е само надежда. Откъдето и "неясната" поезия, обявявана за "мода", "криворазбирана модерност", "снобщина" или просто за "засилена метафоричност".

Пламен Дойнов хвърля мост между 80-те и 90-те години, обяснява тяхната скаченост: "80-те години може би бяха своеобразен връх в доминацията на метафорическото мислене. Силната поезия на Борис Христов и неговите следовници (както и безброй епигони) узакони пищната метафора като главен елемент на всяко стихотворение. Резервоар на лирически сюжети бяха биографиите на авторите. Като прибавим и неофициалната слава тогава на т.нар. тихи лирици като Иван Цанев, Екатерина Йосифова и Калин Донков, в поетическия пейзаж на 80-те преобладаваше грижата за всекидневния "малък" човек, акцентът върху "проговарянето" на вещите и природата, раздялата с патоса и активизма. Разбира се, всичко това се случваше на фона на тоталната криза на социалистическия език. Невъзможността да се пише възторжено и да се проповядва вяра в "светлото бъдеще" пролича най-ясно в девалвацията на почерците на повечето поети от т.нар. априлско поколение" (Дойнов 2004б: 20). Метафоричността, "езоповските езици", нонсенсът - това са все изразните атрибути на поколението, което се откопчва от митологиите, от одържавените ценности, от аграрната култура на Балканите и със закъснение, разбира се, наваксва европейски естетики и идеи. Но закъснението има своята причина - желязната завеса и студената война, "запушването" на естествените развои, конфликти и плурализъм от предзададената идея за монолитно поетично поколение, което безконфликтно следва също предзададени естетики. Културите на Европа и Северна Америка изплуват вече не като мираж, а като дочути реалности, но през 80-те - все още само прихванати като ехо, защото "стената" не е съборена. Във въздуха обаче ухае на промяна. И точно младите автори на десетилетието усещат това, и маргинализирайки се и маргинализирани, започват удари с глава по "стената". 80-те години са прощаване с утопиите на социалистическото общество, организирало задружен литературен бит и задружни (държавни) оценки за това кой е талантлив, кой става и кой не става, кой е наш човек и кой не е. "Кулоарите" от 70-те години са излезли от фолклорно-пародийната си роля, станали са неформални общества, превърнали са се в агресивни млади хора, решени на противопоставяне. Десетилетие на силна фрагментация в литературния живот на България.

Друго определение на 80-те - криза. Криза на всичко - на идеологии и идеи, на естетически езици и сюжети, на морал, на статукво, на политически живот и политически кариери... Криза, в която времето устремно се движи към граница. Оттам и усещането за смърт, за разлагане, за трупове, около които пълзят глисти, мишки, прехвръкват отвратителни инсекти. Човешките същества са мутанти, хора без идентичност, някакви уродливи твари с уродливи форми, с прегракнали гласове и мръсни думи в устата. Натурално прощаване с утопиите на социализма. Жажда по нормализация на литературния живот и неговите идеи, които не могат да бъдат само една идея. Литературната публичност започва да се рои, държавните литературни институции наричат това "сив поток", "средно равнище", "снобщина", младите поети от 80-те наричат това "надежда", "промяна", "бунт". Пострадва и канонът: десетилетия наред канонът е бил здрав и ясен гръбнак, обслужващ учебници, антологии, критически оценки и класации. През 80-те обаче се появява алтернативен канон, припознати са поети бащи в гамата на политическата сатира и гротеска, в нонсенсовото русло, в явно урбанистично-ерудитското изражение. Самото време в своята гранична чувствителност приканва и внушава нонсенс, неяснота, тревожни шизофренни страхове, бълва чудовищни визии на остарели и брадати бебета, на изкуфели и напикани старци, провижда плъпнали хтонични гадини върху разложени тела. Ясно е, че нито природната чувствителност или площадните агитиращи гласове на поетите бардове, нито пък шлагерната сантименталност на злободневни теми ще е в ресора на "поетите срещу стената". Те са във вихъра на политиката, във вихъра на ерудицията, в танца на историята. Без да знаят какво трябва да градят, те рушат. И то сладострастно, с цялата енергия на младостта. С цялото озлобление на "забутани" в ъндърграунда на литературния живот.

Ето затова в поезията на 80-те не се извежда национална тема. Национализмите са пренебрегната и осъдена тема, там, където се използва българската история или познати митологични сюжети, те са обезличени от смисъла на традицията, за да зазвучат като екзистенциални възможности на човешкото. Българското и националното радикално се проблематизират, доста често се лишават именно от локалното и се представят като обезличени сюжети на глобалното. Провокират се и географските очертания: не Родината е арена на лирическите герои; поезията от 80-те регистрира много европейски градове и чуждоземни топоси, защото родината е изживяна територия, тя не е нито "земята-рай", нито стилизация на пейзажи и манталитет. Точно тогава идеите за "световната литература" и за "националните литератури" започват интуитивно да отстъпват пред представата за глобализация на културите. Но това го чувстват и донякъде знаят "младите", докато официалните институции настояват за тези идеи и четат през тях. Затова "младата" поезия от 80-те меси със силни ръце европейски културни тенденции с български такива. Резултатът е натрапчива ерудиция, кълбо от култури, което е по-скоро вторично, отколкото органично. Ясно е, че спонтанните и митологични автори от предходните десетилетия няма да харесват особено това. Ще обвиняват младите, че поезията им "мирише на литература", младите пък ще наричат старите "аквариум" и ще "бесуват" "с циничния кикот на хиените". Е, ще мине доста време, докато и от двете страни се откроят големите имена на българската поезия.

И така, 80-те години на ХХ век махат с ръка на цялата социалистическа епоха, прощавайки се с нея. Носталгията към родители и детство е невидима. 80-те се прощават с гняв и озлобление, с уличен език и отказване на всякакъв престиж на традицията. Четейки тази поезия, всякак се досещаме, че иде революция, иде генерално преобръщане на история и манталитет, на културни езици и организация на литература и литературен бит. Иде време на антиутопии, време на "пост-", в което свободно ще се атакуват "възпаленията", но и ще се търсят нови, незаразени места в културата ни. 90-те години от ХХ век изцяло ще вербализират и онагледят борбите и конфликтите, чиито тъмни води са текли в подземните недра на 80-те.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.11.2016
Антоанета Алипиева. Българска лирика: "Забутаното" поколение от 80-те години на XX век. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българска лирика: "Забутаното" поколение от 80-те години на XX век. Велико Търново: Слово, 2014.