КРИМИНАЛНИЯТ СЮЖЕТ НА БЪЛГАРСКИЯ ПРЕХОД КАТО РАЗКАЗ ЗА ЕКЗИСТЕНЦИЯТА

Антоанета Алипиева

web

През 2000-та година се появи романът на Богомил Райнов “Ченге втора употреба”, който не бе отбелязан адекватно и по достойнство от критиката. Той напълно естествено се вля и подсили романовата вълна от началото на ХХІ век в прозата ни, която изгради почти единодушен образ на българската реалност, почиващ върху метафорите на апокалиптичното - разруха, подмяна, екзекуторство, сриване, безвремие, самота, обреченост... Това са само част от знаците, с които романистиката ни осмисля времето на прехода, получило своята дистанцирана завършеност именно в романовите платна. Герой на Райнов е постигналият по времето на социализма известност детектив Емил Боев, действащо лице в предходните криминални романи на писателя. Ако в литературата на предишното общество той е героизиран именно защото действа в идеологическите параметри на една предзададеност, то в новия роман на писателя пространството е вече пределно разтоварено откъм идеология за сметка на сгъстената му екзистенциалност, според която човекът е сам и в обществото, и в битието.

Богомил Райнов обича да обединява отделни свои произведения чрез един общ герой, но в случая хрумването му да пренесе героя си (и то постигнал масова популярност сред публиката на социализма) във времето на мъчителния български исторически преход между две общества е пределно сполучлив. “Хващането” на времето в неговата революционна конкретика е благодатна възможност да се проследи един човешки живот, започнал с ореола на социален и иделогичен герой, и завършил с покрусяващата битийна самота, със смъкването на маските от лицата на врагове, генерали, семейства, институции... Както се вижда, повествованието пълзи по всички нива на българското общество, за да превърне историческото в делник, за да обърне героичното в неговото опако на човешкия характер. Нива, които в цялото творчество на Райнов винаги са се преплитали неусетно и тъкмо в това преплитане е посигнат типажа, метафората, обобщението на конкретното време, из което се ражда разказът. Още със заглавието си - “Ченге втора употреба” - романът заявява стратегическа характеристика на прехода: подмяната на истинското с фалшивото, на градивното с изхабеното, готово всеки миг да рухне, защото неговата преекспонирана употреба го е обрекла вече на залез. “Втора употреба” е начин на съществуване, екзистенциалната или историческа принуда да се примириш със загубата, с бедността, със забравата. Това е живот без смисъл, без надежда, обърнат само към своя край, усещащ, че краят е по-възможен от всякакво начало.

Още през 40-те години на ХХ век дебютиращ с лирика, Богомил Райнов налага големия град като начин на живот с всичките му екзистенциални условности, които предполага. Градът отчуждава, обрича на самота, на студенина. Болезненост, чувство на предрешеност и смърт са битийните драми, пред които малкият човек се изправя. Подобна тенденция е продължена и в репортажния роман “Пътуване в делника”, появил се също в това десетилетие, и виждащ бита като основа на съществуването на човека. Линията на самотата, видяна чрез смазващото урбанистично битие, чрез автоматизирането на делника и замяната на човешката същност със социални роли и маски намира своята върхова реализация в прочутия роман “Пътища за никъде”, основан върху идеята за равносметката, неизбежно настъпваща във всеки живот. Животът и смъртта се срещат в една гранична ситуцаия, в която фалшивото пада, остава само основата на битието - обич, искрено изживени мигове, деца... Но дори и в логично подреденото на пръв поглед битие, в мига на равносметката се оказва, че човекът върви за никъде, а както и в друг свой роман Богомил Райнов ще назове човека - господин Никой. “Никой”, “никъде”, “никога” и “някога” - ето възловите екзистенциални назовавания в цялото творчество на писателя, творчество с огромно вътрешно чувство към кризите в отделния живот, кризите в обществото, кризите в природата, ако щете... Един писател в българската литература с дълбоко усещане за пустотата, за напразността, за илюзиите в човешкия живот.

Именно илюзията, че постигаш смисъла, отвежда Богомил Райнов към една от последните му книги - “Ченге втора употреба”. И пак тази илюзия някак си вътрешно предполага и погледа върху “продължения” живот на Емил Боев - човекът, видян на върха на идеологизираното общество, героят на това общество, който отлично е разделил доброто от злото и именно чрез тази разделителна линия знае и успява да стане герой. Ако господин Никой в предишното, носталгично отмило се време е идеологическата клопка, в която попадат персонажите на злото, то в революционното време, делящо двете Българии, двете Родини, господин Никой също пътува някъде за “никъде”, служи на “някой”, напуснат е от всички, завърнал се е у дома, където “безизходицата изглеждаше пълна.” Предишното общество, белязано със “социализъм”, “Родина”, “свои” също е било илюзия, също е довело до “никъде”, защото онези, които са го живели, са “на боклука... И също като целия този гладен народ, дето я е строил тази държава.” И тогава, във време на героизиран градеж, и сега, във време на пълната липса на разделение между доброто и злото, утопията е единственото утешително нещо, което човешкото битие може да постигне: “Не, Боев. Ти не си пратеник на Манасиев, ти си представител на ограбената Родина, на нещастната наша България!”

Иронията и самоиронията са лостовете към преобръщане на ценностите и към заличаване на всякаква разделителност между понятията. Те са възможността маските на утопичното и илюзорното да паднат, за да се оголи натуралната същност на човека-Никой, тръгнал за “никъде”, на този, в чието битие единственото сигурно нещо е смъртта. Но и смъртта не е кой знае каква утеха. Тя е готова идея през целия живот, тя се знае предварително, затова и обезсмислящия я факт се чака като единственото сигурно нещо, като единственото неутопично нещо. Всички други установени ценности като любов, Родина, дълг, народ рухват под напора на натурално живеещия се живот. Младостта е отминала и в нея са останали илюзиите, без значение дали са назовани социализъм или родолюбие, влюбване или семейство, свои или врагове. Всичко това се размива в залеза на живота, който е живот “втора употреба”, една метафора, бележеща не само и всъщност не толкова времето на прехода, както мнозина биха повърхностно изтълкували метафориката на творбата. “Втора употреба” е тъжната формула на всяко човешко рухване, неизбежно идващо във финала на битието. На всяка старост, защото именно остаряването те лишава от сладостта на илюзорното, от измислеността на мечтите, от абстракцията на надеждите. Ето в тази си идея романът сякаш завършва логично и тъжно-смирено голямата идея на Богомил-Райновото творчество - да покаже, че героиката и вярата са атрибути на младостта, следвана от печалната самотност на остаряващия човек, сподиряна от оголването на урбанистичния, социален, исторически живот и свеждането му до простата формула на идването и изчезването в този свят.

В поезията си от 40-те години на миналия век Богомил Райнов сякаш рецептивно всмуква основни идеи от френските екзистенциалисти. Човекът е само тяло, очакващо смъртта - доказателство за неговата временност. Той избира, но избирайки, върви неизменно към края си. В това, което вижда, чува и усеща, в това, което среща, е кодиран само спомен, затова и крачката към смъртта е само спомен за тялото, за материалния контекст, който го е обграждал. Но в това е и успокоението, че умирайки, човекът всъщност не проблематизира живота, а някак си своеобразно го продължава, оставяйки следи в паметта. Всички мимолетно срещнати хора, неизменно превърнали се в сенки на миналото, всички започнати чувства търсят своето разрешение в смъртта - тази, която е равносилна на спомен, на положена диря, тази, която не прекъсва, а продължава брънката на вселената. Чрез нея личността разбира себе си, примирява дух и тяло, чрез нея става себе си. По-късно, през 50-те , 60-те и 70-те години тази философия ще потърси по-големи наративи и визуални платна, включително ще се изяви и в криминалните сюжети, чийто голям майстор е Богомил Райнов. В “Ченге втора употриба” писателят ще събере общество, човек, история, екзистенция, личност и личности, ще ги види в границите не на конкретното, а на самото естество, по чиято логика се сменят социуми, идеологически системи, морал, ценности. И в успокоеното, и в апокалиптичното време човекът ще търси себе си чрез спомена за своите грехове и надежди. И ще знае (най-после), че се е родил, за да умре. Но преди да умре, трябва вече да е оградил своето място в света, наситено със спомен за него.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.09.2005, № 9 (70)