"ГРАФИКАТА" НА СЪДБАТА
(Борис Христов)

Антоанета Алипиева

web | Българската лирика през 70-те години...

Когато през 70-те години се появява поезията на Борис Христов, всички, от масовата до специализираната публика, са на мнение, че в българската литература влиза поет с очевидно дарование. Нещо повече: като автор Борис Христов върви по "лек", всепризнат път, когото липсата на критически атаки превръща в един от съвременните литературни митове. Критическият образ на неговата поезия е величален, но не подробен, не даже и процесуален, а само констатиращ личностната дарба на един роден поет. В контекста на 70-те години, когато във "високите" официозни пластове на българската поезия тържествуващ беше един ракурс, здраво обвързващ се с реални социални, граждански и идеологически факти, а в "ниските" пространства приглушено звучаха имената на камерни, съзерцателни, интровертни поети, поезията на Борис Христов избликна (безспорно чрез дарбата си) с едно щастливо, органично спояване на субективните и обществените изисквания. От една страна, публиката беше уморена от външното, еднозначно апликиране на емпиричната действителност, което вече битуваше в "кулоарното" литературно съзнание като корист на официоза, от друга страна, това литературно съзнание беше все още подвластно на действеното, променящо се и неспокойно общество, за да приеме и нормативизира камерната поезия като "висока". В социалния контекст на 70-те години Борис Христов се появи като щастливото, талантливо естетизиране на съвременната разбунена психичност; като една особена възможност естетичното да бъде и емоциално комуникативно. Така авторовата личност фокусира в себе си нуждите на социалното време и естетизирайки го, го препрати напред като психически опит на търсещия човек. Литературният мит Борис Христов има добрата страна да обслужва не само моментната конкретност, но и общото културно и литературно време на нацията. Литературната мода може да изхаби един творец и да го нарани дълбоко, но тя има и функцията да вмъква нови отношения в съвкупността от текстови значения, да развръща творчеството от различни страни и да влияе същностно при формиране на традицията. Това, че днешното време гради активен критически образ на Борис-Христовата поезия, говори за нуждата на обществото да си "набави" неуязвима, "негонена" художествена плътност, а също така и да оправдае доскорошната си малокултурна памет, според която граждански декларативното и публицистично-сантименталното бяха над естетичното и битийното. Ако Атанас Далчев дълго чака строго нормативизираното гражданско и идеологическо пространство да се разпука и да допусне нуждата от естетичното, то за Борис-Христовото творчество, което се яви петдесетина години по-късно, пътеката е утъпкана. Културното съзнание вече е приело, осмислило и утаило естетиката на телесността като екзистенциална основа и ключ към духа. Неслучайно паралелният ракурс засегна поезията на Далчев, с която лириката на Борис Христов бележи тесни междутекстови връзки - като идейност, теми, образност.

Едно стихотворение на Борис Христов - "Графика", би могло да бъде видяно като "вход" към художествения контекст на този автор. "В очите на прозорците" се разиграва цяло емоционално състояние - минава една "вдовица" "избягала" и изпълва с красота, желание и оплодяващ смисъл света. Заграждането на пространството до огледален образ е прастара културна традиция, чието значение е израз на познанието, на проникването в тайната. Според древността видимият свят е огледало на божеството, земните истини са огледалният образ на космическите закони. Прозорецът у Борис Христов очертава територия, наситена с телесни, сетивни детайли - трептящи "рамене", "твърдата й дреха", "старците дълбоко свойте ножчета забиха". Сетивността е този акт, чрез който човекът навлиза в света и изначално се осъзнава като същество в него. Фактът, че формираш отношение към битието, значи, че без илюзии посрещаш зависимостта си от света и се мъчиш да я преобразуваш в свое господство над него. В "Графика" сетивността има интересна метаморфоза - стигнала до ъгъла, красивата жена се превръща в "сянка". В културната история на човечеството земното съществуване отдавна е приемано като неистинско битие, като свят на сенките. Според Платон преходността и нищожността на земния дял е път към истинския, стойностен живот на инобитието. Мигът от земния, телесен живот, видян в огледалото на прозореца, наистина е миг на измамни радост и желание. Превърнала се в сянка, жената мами към същинското познание. И "Графика" е една от творбите на Борис Христов, която отключва важна поетична "тайна" - сетивността като вход към метафизичността. В сетивността се разпознава изначалният принцип, конструиращ нещата в света, на които първичното чувстване дава начало като на определящи елементи. Но сетивността, преобразувана в естетически обект, изразява човешката свобода, възможността на човека да се определи в съответствие със своята изначалност.

В стихотворението "Тяло" дух и тяло са съдбовно раз-делени. Духът отдавна е легнал и "вече сънува", а тялото се скита "из нощните улици" и "препъва се в сенките". Елементите на тялото - уста, зъби, кръв, нокти, нозе и стави - са персонифицирани, заживяват свой самостоятелен живот, "зацепват" се в материалния, обозрим свят и търсят да се разположат и те като СЕБЕ СИ в "телесната джунгла". "Треперещо", "зло от безсилие", тялото, едва удържащо оживелите си елементи, изоставено от духа, търчи из земния свят, неспособно да намери смисъл и спасение:

Но как да политне с тежката кал по крилата
и с греховете, които го теглят надолу.

Самотно и греховно, тялото няма друг избор, освен да умре:

Живей като птица - умри като куче!

Нищо по-естествено от смъртта при Борис Христов. Тя присъства като постоянен лайтмотив, като грозния, зловещ кинжал, забит в тялото на земното битие. Като тъжно-радостното откритие, че:

като знаем колко малко живеем
и колко дълго ще бъдем умрели.

("Събота")

Телесното се разпуква, то е "малко" по Време, наситено с кървави сълзи, мъка и скръб. Земно-телесното, емпиричното време е самото човешко страдание и слава богу, че е малко, защото - ето какво е:

...жена на празни дрехи и стаи,
децата малки, съседът глух.
Домът паянтов. Козата дива.
Лятото сърпа над тебе върти ­
до обед блъскаш голата нива,
следобед триеш чужди врати.
И да се молиш на пръста гърбав
мляко да пусне наместо кръв.
И да не знаеш зад оня ъгъл
човек ли ходи, или е вълк.
Празната маса сама да пощеш
гладна да свиваш в леглото крак.
И да се луташ с децата нощем
из тъмнината от праг на праг...

("Пренасяне гроба на баща ми")

Смъртта у Борис Христов е начин да се разгледа човешкото битие не като незавършеност, а обратното, като тоталност, като вече завършената Възможност на човека. Земната, тленната орисия е възприета като "битие към смъртта", затова и телесното, видимо проживяното, сетивно обхванатото през "прозореца" на живота е скръбно и болно, неговият смисъл бързо, ужасно бързо и сгъстено се движи към смъртта. Смъртта е риск, който е доброволно приет, защото е осъзнат като присъщ на самата същност на екзистенцията. Важното е тук, че смъртта зависи от аз-а, че аз-ът има власт над нея, което ще рече, че я включва в своята тоталност. Нещо повече - че я приема като началото на своята тоталност. Тялото - окаляно, греховно и озлобяло - заслужено е умряло. Легнало под земята, гниещо и ненужно ("Но ти събра каквото е останало от капналото тяло"), тялото е извървяло страдалческия си земен път, неговият вечен, предопределен дом е "долу", и там "долу" орисията му е също тъй греховна и безсмислена, както на земята:

Да си спомняш как подир твоята смърт се събраха
роднините скарани и как припадаха в кухнята,
как през града те понесоха после твоите братя
с бавния ход на градската духова музика.

("Спомен за живота")

Смъртта е проблем на тялото. Тя, смъртта, властва над тялото като негов неизбежен край и разпад, като физически страх и ужас, като реална телесна болка и крах на органите. Материята се разлага. Тържествуваща и потънала в удоволствието на властта, смъртта обхваща материята, бавно я убива и влачи "долу", в недрата на хтоничното. Дори и живо, движещо се, формиращо земното си време, тялото винаги и неизбежно е под угрозата на вечно дебнещата смърт. Физически убиец на телесността, смъртта е и санкция:

Ще дойде тя с тесла в ръка и молив зад ухото.
Ще влезе в пивницата и ще ни запише имената.
А после ще разбие бъчвите - да изтече душата.

("Сърдечен удар")

Санкция обаче не на душата, а на тялото. Тялото се назовава по име, води се по график, земните реални грехове се претеглят, добро и зло, облепени по тялото, се запокитват и те "долу" под земята - ненужни, безсмислени, защото са категории на земния, а не на духовния път:

Но господ погледна с окото си влажно
към хълма, където светеше кръста...
И докато мислеше какво да ми каже,
изтече на капки между моите пръсти.

("Знак от небето")

Земният, телесен живот у Борис Христов е намерил изконно своя отговор: мъка, страдание, смърт. Битието е бит на мрачно, тъжно всекидневие: "Колач е човека - с брадва и шило,/ дошъл на последното земно веселие" ("Страх"). Достигнатата, изстрадана мъдрост е илюзия: "аз изкачих дървото на живота -/ видях, че няма нищо на върха, и слизам" ("Христова възраст"). Мечтата и поставената цел са изначално безсмислени: "аз съм един Одисей, вързан за мачтата" ("Блудният син"). Заминаването и завръщането са отчаяние и помитаща безнадеждност: "Аз почуках с бастуна си и видях, че това е/ ослепялото от очакване куче" ("Блудният син"). Земният живот е белязан с тъжни телесни знаци, пространството на телата е графично очертано, графичната линия е стиснала като менгеме тленността и бавно, мъчително я смачква, докато я доведе до смъртта. Тялото, телата, телесните знаци са мъртви. Значи и неважни. Важно е, че от смъртта "ще изтече душата". Душата, отделила се от гниещото тяло, напуснала "долу", разпукала графиката-менгеме, ще литне из света и с нея безнадеждността ще стане надежда, "долу" в земята ще стане "горе" при бога, смъртта ще бъде живот:

Но да вървим сега, надеждо моя, и да минем
по моста - след талигата на старата луна двурога.
Да стигнем края на земята и да скочим от трамплина.
И ако трябва, да почукаме на портите на бога.

("Затворено писмо")

Отървала се от ненужното тяло, от трагичността на човешкото съществуване, от краткотрайния телесен, покрит със страдалчески рани и грях свят, душата ще подири озарението на абсолюта. Защото всяка крачка на тялото във видимия свят довежда до духовен крах, смут и отчаяние. Затова и душата на човека търси своето спасение. А то е във вярата във висши ценности, идеали. Вярата утвърждава и вечността, и възприемането на смъртта като спасение от драмата на всекидневието. Смъртта на тялото е върховното възнаграждение за духа. Вечно присъстващата смърт у Борис Христов е доказателството, че човекът е живял на тази земя, изстрадал и изучил я е, и какво от това, такова битие е достъпно като познание за всички. То е всеобщото битие на страдалческия, омъчнен земен път. То може да се пипне и види, раните да се наложат и церят, но границите на познанието заграждат само мъка, мъка и мъка:

Мирис на гнили треви и умряло
стигна до тъмните ноздри на бога.
Слънцето ближе димящото тяло,
но един е езика, а раните много.

("Страх")

Духът търси своето спасение, а чрез него и същинското познание. Тялото е до болка изучено, вегетативните му функции са омерзителните, ниски страсти на яденето, пиенето и любенето. Но "материално телесната долница" не е Бахтиновото гротесково, формиращо се тяло, което "се изгражда, създава се и самото то изгражда и създава друго тяло", което "поглъща света и самото се поглъща от света". Подчертано хтоничен персонаж, тялото у Борис Христов е в невъзможност да получи друга съдба, освен да се разлага на земята и под земята, духът "небесен вълк" го е презрял, защото тялото никога не може да се сдобие с познание:

А долу на земята триеше муцуна
охраненото мое тяло и препило.
А върху масата, наместо златно руно,
лежаха кости и ребра... и жили.

("Дух")

Земният телесен и механичен живот не съдържа "златното руно". Нито надеждата за него. Абсурдът на този живот е в неговата плътност-менгеме, в безпокойството на нечовешкото у самия човек, в неразбираемия крах пред образа на това, което сме. Надеждата за "златното руно" е в духа, в този, дето дочува "сърцето на кораба", дето се хвърля в дълбокото - "полудялата моя мечта да догоня". Затова и духът - самотен, "дрипав", "белязан" и уморен - най-после намира сили да убие тялото и да литне нагоре към свободата на познанието. И самотният търсещ дух е нещо тъй рядко, тъй белязано от бога, тъй разбунтувано срещу омерзителното тяло, тъй страстно отдадено на търсенето на смисъла, че бива осъзнат като присъщ на самата същност на екзистенцията. Смъртта на тялото и освободеният дух са единствената метафизическа реалност на познанието, до която се добира човекът. Затова и самотният, бродещ, ранен от земния живот човешки дух трябва безмерно да се уважава:

Да подредиме масата и след това да го оставим.
Да го почакаме с търпение и нежност зад тезгяха ­
той спи сега и с бога на съня навярно се сражава
или пък гледа в дупката, която неговите сълзи издълбаха.

("Човекът в ъгъла")

Изоставил тялото, измъчен от битието, литнал до небитието, духът прозира истината, а истината е в осъзнаването на драмата на осъдения да се роди човек. Роден ли си, имало ли те е на този свят - твоята участ е "В какъв ли огън е горял и под каква ютия". Съдбата е другото наименование на смъртта, да променяме съдбата или смъртта е безсмислено. Животът преди смъртта не е по-различен от живота след смъртта. За какво тогава духът е убил тялото, за какво се е допрял до познанието, щом като от познанието извлича трагичното прозрение:

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

("Самотният човек")

Смърт на тялото, но спасен ли е духът? Превъзмогнати ли са болката, злото, страданието? Излетял от "долу" на земята до "горе" на небето, озарен от драмата на битието и небитието, духът разбира, че и метафизиката не е покой и крайно откритие. И от "горе" при бога духът се възвръща в графиката - менгеме на земната съдба. Но лутанията из небето са дали плодоносни познания. Най-после духът е проумял, че има свети човешки, земни неща, които могат да бъдат утеха и спасение, могат да бъдат опора и в реалния, и в небесния живот:

А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия, господи, нозете на моята майка.

("Молитва")

Или пък:

...че няма за човека ­ земния работник,
по-сладка от калта под собствените нокти.

("Албион")

Бродещият дух престава да бъде бродещ. Смъртта на тялото и свободата на душата са само част, и то достатъчно драматична част от познанието, но финалът на познанието е възвръщане към земята, към телесно-сетивното на живота. Към изконни, живи, осезаеми, проверени, изстрадани, реално отграничени, земни, земни, много земни и обикновени ценности: майка, родина, любов... Великолепно, патетично и трагично връщане на духа в тялото. Това ще роди и спомена за човешкото съществуване, а то ще рече и смисъла на земния път:

и бавно се изкачва името човешко
по тъничката стълба на дъждеца.

("Есенен дъжд")

"Долу", "горе", "долу" - графиката на съдбата е затворена. Менгемето на страданието е необходимостта за откриване на покоя на вечни и установени човешки категории. Ако при Далчев смъртта на емпирията ражда свободата на духа, при Борис Христов духът отново намира оковите на реалния живот, но вече осмислени, презрени и непрезрени, тези окови ще подрънкват с тихия звук на смирението.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.12.2012
Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX век. Тенденции. Модели. Имена. Варна: LiterNet, 2012

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX век. Тенденции. Модели. Имена. Велико Търново: Слово, 2010.