БИТИЕТО - ТАЗИ МЕТАФОРИЧНА НЕОБЯТНОСТ
(Иван Цанев)

Антоанета Алипиева

web | Българската лирика през 70-те години...

Прочитайки нечие творчество, не би трябвало да го сведеш до кристална яснота, а да пренаписваш върху него други и други значения, да превръщаш тези значения във все незавършващ образ, разтворил утробата си за ново и ново плодене. Литературата, както казва Барт, е едно голямо отсъствие на субекта. А то ще рече - бездънна възможност да пренаписваш върху вече писано и казано, а всъщност, върху все недописано и недоказано.

Като поет Иван Цанев "подвежда" да бъде тълкуван в линията на процесуалността. Отделните му лирически творби пряко заявяват диалога си с предходни по време поети или с негови връстници - чрез цитати от техни стихотворения във вид на епиграфи, чрез посвещения или чрез съкровени, лични изповеди пред известни духовници в българската литература (Далчев, Иван Пауновски).

Но заявявайки интелектуалния си и интуитивен диалог със сходни на него творци, Иван Цанев всъщност изгражда поезията си като органична сплав, в която припомнените, "не негови" гласове се вплитат в неговия собствен, и поетичната полифоничност заромонява с ювелирния шепот на чувството. Щастлив фокус, в който традицията, чрез самия си начин на съществуване, поражда новото, едно великолепно органично сбиране на къс от националното време, чрез което субектът престава да се вижда само като интуиция, а и като култура. Като притежаваща разпръснатост, лириката на Цанев търси своите основополагащи извори предимно в обсега на съвремието, в гласа на онези съвременни битийни поети, чиито различия могат да се сведат до това, че предпочитат екзистенцията пред публицистиката, че гледат на поезията и мисловността като на съдбовно разчитане на първоначалието на битието. Но същевременно лириката на Иван Цанев няма за цел да открие чрез тези чужди-свои гласове момента на собственото си раждане, а да слепи мозаичния образ на едно културно време, видяно откъм неговата екзистенциална дълбинност. Нещо, което самият поет формулира като собствена истина: "Частиците съединяваш и вдъхваш сладост на нещата". Откровеното "признаване" и заявяване на чуждите гласове е интуитивното усещане на автора, че литературата е част от културата и връзките си с определено културно пространство творчеството не само трябва да носи, но и трябва да подчертае. "Сладостта" иде от единството на духовността, от онова съпричастие на собствения глас с чуждите, тъй че става невъзможно да разчепкаш органиката, да разбиеш духовното тяло на отделни дисхармонични звукове. Заявените чрез мото чужди гласове (Иван Давидков, Андрей Германов, Петър Алипиев, Марин Георгиев, Александър Геров, Добри Жотев, Николай Заяков) подават на Иван Цанев не само темата, те възпламеняват преди всичко вътрешната одухотвореност на света, онези всеобщи духовни полета, в които чуждите гласове стават анонимно-свои, иззиждащи крехката паяжина на образ, чувство и мисъл. Посветените творби (на Петър Караангов, Иван Теофилов, Иван Цветков, Владимир Попов, Светлозар Игов, Първан Стефанов, Марко Ганчев, Александър Миланов, Георги Величков) разкриват мозаичното изземване на духовността от поети, белетристи, критици, и сборът от тази духовна енергия се всмуква в неразбиваемата сплав на националната памет, видяна като образ на съвременната култура. Колажно изградена от светли духовни гласове, съвременната литература се представя от Цанев предимно като дух, обединяващ съпричастните творци - в общата територия на прозрението и битийността. Чуждите гласове зазвучават като разкритие на различните състояния на една и съща идентичност, като обхващане на светогледа като постоянен, уточнен прочит на изконни, неизменяеми земно-житейски възможности - морални, естетически и културни:

Той сякаш дал е скромния си том под наем
и ние го отключваме, тълкуваме, гадаем
с припряната и шумна страст на новодомци.
А пък стопанинът заминал е ­ едва ли чува,
но и да чува, няма от какво да се срамува
пред нас, пред своите деца, и пред потомците.

("Сонет за Атанас Далчев")

Като тематика Иван Цанев е традиционен по отношение на националното поетично русло, в което се движи - да се изживее земният дял на битието и чрез изживяването да се достигне до установени, о-мъдрени жизнени истини - че няма граници между живота и смъртта: "...където/ се събират земя и небе в една тънка черта", че животът е тъжна илюзия, която само надеждата крепи: "нас всички само лудата съдба ни стопанисва/ тъй както иска... или както може!", че мигът е всичко, а часовникът е алчната паст на безвремието: "Но научи се да живееш ти/ и във мига, сега и по-нататък,/ и докато часовникът ехти", че живот, подвиг, дом и близки са безсмъртни, защото са днешни: "Изглежда, само днешното е вечно", че грехът и светостта са нещо измислено и всъщност неслучващо се: "...не мога само да поправям върху лист,/ на който нещо е написала съдбата". Битийността, съгласно заявената от Цанев чрез чуждите гласове традиция, се търси в границите на земния, външно-обективен и логичен човешки път, който обаче зад събитийната си логика предпоставя невъзможността да се раздели дух от тяло, битие от инобитие, "знам" от "не знам":

Тъй всеки ден прекрачваме през границата нежна
между нещата, без да я усетим даже,
а болката и щастието се съединяват
в оназ далечина трептяща и неуловима,
която все наричаме душа.

("Телеграма")

И единствено поетът е този, който чрез фокусирането на различни, шепнещи познания, гласове се опитва да "знае" "там, дето не успее да надзърне бог дори...", да сглоби света от звуково-мъдри и зрително-ръбести-издути-обли парчета, и така сглобен, светът затуптява, заехтява, зашепва с надеждата на поета, че нещичко знае:

Сърце ли казах, ето дума, достатъчна да бъде увод
или завършек на вечерно стихотворение за две
препълнени ръце, които под есенно небе пътуват
и сякаш клони на живота, разнасят хляб и плодове.

("Вечерно стихотворение")

"Знанието" е представено като културна генеалогия, която по пътя на вчувстващото следване на открита национална или световна мъдрост: "Да бъдем... или да не бъдем?"/ И цялата земя е Дания!" превръща делника в поезия, извлича от днешното голямото, издърпва от бездната на мига стоманените нишки на битийни опори.

Твърдо убеден, че културата автоматично произвежда традиция, лирикът Цанев сглобява истината за човека и света не само с мисълта, че от чуждите открития се раждат свои, но и като ясното заявяване, че своето само поражда традицията си, че то, своето, е непрекъснато избухваща страст за общуване с другите, за вечно отворена към времето жад за все ново и ново съграждане. Човекът е фокус, който е "длъжен/ да съедини разпадащата се история", да разпознае себе си у своите родители и макар и заявил, че "се завръща от безкрая" и "прохожда по земята", да заличи биологичните и времеви взаимовръзки между свое и чуждо в името на една тържествуващо-свободна духовна обмяна. Пространството е лишено от всякакви гранични очертания, населено е с натрапчиво-сетивни, пипащо-чуващи се образи - метафори на битийни състояния, знаци на търсещата душа, телесни метаморфози на преброждащия земята дух. Лирическият субект има едничка цел - да навърже тези образи в събитийно-логична последователност, да ги превърне в камъни, бележещи пътя на едно състояние (а при Цанев това ще рече - на земната орисия). Външно оформени като хронологичност, осезателните образи разтварят сетивността си във вътрешно безвремие, лишено от всякакви йерархии, разполагат се като въпроси относно дълбокия, мътен, неразгадаем котел на вселената, пълен с вибрации, с потаен трептящ смисъл и сгърчени, чакащи да ги измъкнат истини. Метафоричното поле от образи плавно разширява своя обсег, метафорите пораждат други метафори, но зад "метафората на окото" (как хубаво е казано от Барт) дреме истински пейзаж на битието, чиито спящи тайни искат да бъдат събудени:

Как всичко е на мястото си тук
и коренът му жаден го подкрепя.
Възможно ли е някой ден да се прекъсне
това най-простичко и мирно битие,
пронизано от редки гръмотевици?
Изсъхват локвите подир дъжда и пак
със вечерната поща тръгва раздавачът.
Сандалите му шляпат бодро из калта.
Утъпква тъничка пътека той и с нея
навързва къщите като зърна във броеница.
Посрещат го отворени вратите
и всяка е една уста нетърпелива,
която пита: "Днес какво ни носиш
във чантата, претъпкана със вестници
и със писма?"...

("Сам в следобеда")

Битието се схваща като метафорична вероятност, темата се надробява на отделни метафори, всяка една заредена с въпрос и чувство, метафорите се навързват като "кехлибарени гроздове" и текстът израства като фина комбинаторика от хвърлени в пространството въпроси и низ от потъващи и изригващи пак емоционални състояния. Животът като хармонична завършеност престава да бъде "източник" на художествените творби, животът се превръща в откъслечни, хармонично свързани метафори, които "разказват" и питат чрез чувство, наивно-смирено учудване и детинска надежда, че вселената и обществото ще отговорят. У Иван Цанев темата винаги съдържа нещо незавършено, нещо, което е оформено като спонтанен въпрос, интуитивно дебнещ, надяващ се за своя отговор. Лирическият аз е неизбежен гост в текста на творбата, който, обглеждащ метафора след метафора, дочувайки въпрос след въпрос, вдъхвайки чувство след чувство, се мъчи да свърже житейската нишка: "Въоръжен единствено с метафори, дали ще можеш да се защитиш?" Лирическият аз знае, че "не знае" всичко, че това, което знае, са само изстрадани в собствения живот истини - дом, деца, чест, - че всичко не може да се знае, може само да се попита за него, да се догаждаш чрез отделното и малкото за голямото и всеобщото:

Ухание на мед и болка разнасят твоите крила,
сестра на моето усърдие, и все по-мъчно те достигам.
Посегна ли да те погаля, забиваш жилото си мигом.
А то е коренче на песен за тебе, падаща пчела!

("Пчела")

Затова и лириката на Иван Цанев не изработва в себе си вътрешна идейна монолитност. Силата на подобна поезия е в тънката, нюансирана и многопластова мрежа от въпроси, разпрострели ръцете си на всички страни, стремящи се да опипат с мисълта си вселената отвсякъде, знаещи, че няма време и пространство, има само надежда, че нещо, някъде и някой могат да се превърнат в дом на душата, в спирка на случайно открита истина:

Дърво на хълма.
Нека ме обича
и не забравя никога за мене.
То е безименно, ще го наричам
търпение и тишина зелена.
Дърво - тъй стройна
плът на мисълта ми! -
стои на хълма, с облаците слято,
заслушано във приказките тъмни,
които му нашепва вятърът.

("Дърво на хълма")

Надеждата за познание е тази, която обединява цялата притежавана разпръснатост на Цаневата лирика, тази, която удържа от разпад вселената от метафори. Недостигнатото и неустановено познание е не отчаяние, а тъкмо надежда, че ще се продължиш, че вратата не е граница между живота и смъртта, а вход към нови надежди. Въпросите лавинообразно задават други въпроси и така усещането за време се превръща в светъл, разпилян сред безкрая взор, търсещ, чакащ, желаещ отговор - и все ненамерил го:

А след живот, като въздишка кратък,
нима започва там... зад теб... оттатък
пътечката към страшния безкрай?

("Вратата")

Превърната в център, в удържащо ядро на битието, надеждата за отговор и покой залага в поетичния космос отвореността към открити от предците и неоткрити от днешните и бъдните хора истини. С други думи, отвореността при Иван Цанев е съмнение, че някога и някъде е имало точна истина, определено щастие или нещастие.

Пътник е човекът, пътник е през света и "днешното" затова е "вечно", защото е на място, проверено от живота, а голямата, глобалната истина е само съмнение, раздиращо "всекидневния, креслив провинциален бит,/ от призраците на историята несмущаван". Достигането до константна, обобщаваща истина за човека, до божественото, кристално съвършенство на точните природни и социални закони е вътрешното самоубийство на тази лирика. Затова и тя никога не се добира до крайната субстанция, а само пита за нея, съмнява се в нея или пък се надява, че някой някъде е имал куража да се нарече пророк на Бога:

Покрай величествените развалини на стадиона
процесия от бебешки колички шества пак,
денят е синеок и колко гукащи войничета
дойдоха, може би видяха, и навярно победиха.

("Археологически разкопки")

Отвореността на Иван-Цаневата поетична индивидуалност към различни културни гласове, към чужди нашепвания и открития е интуитивният личен отказ на поета да назове точна философия на битието. Точно е само днешното и зримото: "...от пукнатините на живота се подават/ тъй дълго чаканите млечни зъбчета", което обаче е превърнато във въпрос към необятното време на човечеството, към националното културно време, изтъкано от говорещите гласове на различни поети и епохи, въпрос към тайните на света.

И не е чудно, че диалогизирайки с толкова много (наглед чужди, а всъщност станали свои) гласове, лирическият субект у Цанев дълбоко усеща отредената му всред вселената самота: "Дали поетите са толкоз умни/ и предани? Не знам. Но са самотни". Едно самотно метафорично поетично творчество, проядено от съмнението, че човекът не може да бъде мярка за света, нито даже за самия себе си. Творчество-въпрос, трогателно изпънало като струна духовната си снага, молитвено сключило изранените си ръце с надежда за дочут отговор, напрегнало ушите си за милост, любов и успокоение. Всъщност творчество-надежда.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.12.2012
Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX век. Тенденции. Модели. Имена. Варна: LiterNet, 2012

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX век. Тенденции. Модели. Имена. Велико Търново: Слово, 2010.