ЧЕТЕНЕТО
в епохата на медии, компютри и Интернет
ДОКЛАДИ
=========
NORM AND LITERARINESS
Ще търсим предполагаемите основания да определим съвкупността от норми, адресирани към литературата от 60-те години, като нормативна поетика. Примерите и възможните отговори на тези въпроси предлагаме от чешкото и българското литературно пространство. Наднационалното значение на нормативността се определя от идентичните литературните и географските граници на Източна Европа след Втората световна война. Затова изборът на примери не ограничава валидността на предложените изводи само в рамките на двете национални литературни традиции.
Анализът на нормативната поетика съчетава интересите на съвременната славистика с методологически проблеми на литературната историография. Първият критерий на коментара е функцията на езика на литературната творба. Предназначението на езика насочва литературния историк към търсене на нови доминанти в развитието на литературния процес. Езиковият критерий поставя под съмнение историографската систематизация на националната литература като цялост. Славистичната литературна история все още не разполага с възможности да обедини раздробената цялост на националната литература след нейното разполовяване на “домашна” и “задгранична”, на “официална” и “емигрантска”.
Изключенията в българската литература са прекалено малко и затова подобен проблем е почти неактуален за българската литературна история. Чешката литературна критика все по-често си задава въпроса, дали литературната творба, създадена извън родното културно пространство, може да бъде художествена рефлексия на домашната литературна среда. Агиографската апология вече не е сред мотивите за литературноисторическия портрет на литератора – емигрант. Издателските планове от началото на 90-те години агресивно запълниха публичното пространство предимно с текстове, създадени в емиграция. Това закономерно доведе до повишения интерес към литературната продукция у дома. Априорната убеденост в литературноисторическата стойност и естетическата функция на емигрантската литература предизвика известна досада сред критици и често проявявано читателско безразличие. Този факт съвпадна с противоречието между горчивия опит на много литератори – емигранти и ограничения обем на човешката историческа памет. Литературноисторическата памет след 1989 г. трябваше да възприеме проповядваното убеждение, че поуките от преживяното извън родината трябва да се споделят на всяка цена, пред всички и да се помнят като урок. Двойнственият живот на литературата, разделена според мястото на създаване извън и в емигрантска среда, вече не е критерий на аналитични прочити. Отделянето на литературната емиграция в самостоен обект на изследване не помага нито на съвременната литературна историография, нито при описанието на отношението между нормативно и ненормативно изкуство. Следвоенната източноевропейска култура налага да осъзнаем, че преди да говорим и пишем за ненормативна литература е желателно (е добре) да коментираме нормата. Затова ще предложим допълнение към критическия език на литературната история. Предназначението и крайната цел на допълнението ще бъдат описание на отношенията между норма и литературност в границите на източноевропейската литературна география. С термина литературност означаваме потенциала на литературата, чрез който тя създава нови и трансформира установени естетически норми. Категорията включва характерното за литературата съжителство на няколко норми.
Вторият критерий за систематизиране на нормативната поетика е овластяването
на междувоенната пролетарска литературна критика (в Чехословакия от 1948 г.,
в България – от 1944 г.). До средата на 40-те години отъждествяването на политическа
власт и литературно критическа санкция е немислимо: разноезичието на манифести
в литературния живот е пряк резултат от свободно заявени разнопосочни търсения
в полето на литературния процес. Метаезиците на естетическите програми не
се доближават до реалните цели на политическите институции. Затова терминът
пролетарска литература не означава винаги (и на всяка цена) кокетиране
на литературната практика и естетическите програми с политическия живот. Приемаме
диференциацията между лявата и пролетарската литература като
два взаимосвързани, но различни типа художествено светоусещане. Обществената
активност на лявата и пролетарската литературна критика е пример за две съ-съществуващи
концепции върху характера и предназначението на литературата. В българска
среда “лявата литература е плуралистично отворена както към революционно-социалистическите,
така и към общодемократичните обществени движения.” (Беляева 1994:267) (Припомняме
двата посочени примера. Първият - диаметрално противоположните образци на
септемврийската литература като Кр. Велков и Гео Милев, и вторият – сходствата
в поетиката на Н. Вацаров и М. Вълев.) Обособяването на ляво и пролетарско
изкуство предлага идентична систематизация на чешкия литературен процес от
20-те и 30-те години на ХХ век. Общовалидният въпрос за характера на “новото
пролетарско изкуство” обединява писатели с различни политически убеждения.
Ще припомним, че отговорите на този въпрос ще открием както в ключови книги
на поетистите В. Незвал, Я. Сайферт и К. Бибъл, така и в пропагандната реторика
у Ст. К. Нойман и И. Волкер. Затова монографично изследване на цялото творчество
на В. Незвал е възможно в рамката на съотношението между литературна
практика и обществено-политическа активност на автора. Променящата се програма
на сдружението “Девисил” от 20-те години е един от редките примери на обединителна
формула за широк кръг поети, белетристи и художници. Нарцисизмът и политическите
различия са безсилни пред естетическата платформа.
Едва от средата на 40-те години литературна критика в българска и чешка среда се сдобива с официални политически правомощия над литературния живот. Получава преференциите на институционализиран посредник между властта и читателя. Тази особеност на културноисторическата ситуация в Източна Европа доведе до неуспешния опит за деидеологизация на ореола около поета Н. Вапцаров. Сливането на литературен живот с литературен процес доведе до подмяната на нормативното клише “поет - революционер” с нова идеологическа реторика, възкресена в новата формулировка “поет - терорист”. Ангажиментът на литературното познание с официалната политическа доктрина достига кулминация в овластяването на литературната критика. Екстремално агресивната идеологизация в литературния живот е в пряка връзка с политическия ангажимент на литературата. В края на 40-те години Пол Елюар се отнася с потресаващо безразличие към съдбата на чешкия сюрреалист Завиш Каландра (Záviš Kalandra). Наднационалното надделява въпреки настоятелната защита от страна на Андре Бретон. Животът на поета от сюрреалистично братство се оказва незначителен и несъотносим със значимостта на Идеологията. Наднационалността и надисторичността на сюрреалистичното светоусещане влизат в отношение на конфронтация със смисъла на физическото съхраняване на един поет.
Новите функции на познанието за литературата ни насочват към сходства от наднационален характер. Методологически съотношението между норма и литературност е в пряка връзка с процеса, който Х. Гюнтер нарича одържавяване (Verstaatlichung) на литературата (Гюнтер, 1984). Следващото уточнение е хронологическо: до средата на 40-те години единствено литературата на съветска Русия предлага възможността да проследим процеса на одържавяване. Едва по-късно констатираме общите наднационални белези на нормативната поетика в литературната география на Източна Европа. Различието между ляво и пролетарско изкуство е методологически функционално също така при обособяването на двете съдържания, вложени в термина пролетарска литература. Първото съдържание ще открием в съотношението между литературна практика и авторефлексивния критически език между двете войни. Второто съдържание е нормативно създадено и наложено от одържавената (официалната) литературна критика. Описанието на нормативната поетика в източноевропейското литературно пространство от средата на ХХ век до края на 80-те години изисква връщането към официалното литературознание от този период. В тази рамка интересът към 60-те години е оправдан по три причини. Първата е подчертаният социален ангажимент на литературата, която частично поема функциите на публично пространство. Втората е специфичното за 60-те години засилено усвояване от изкуството на различни обществени послания, а третата е опитът на литературата “да компенсира реалността” (Кратохвил 1995:78). Силно влияние върху литературния процес години оказва съ-съществуването на противоречиви една спрямо друга идеологически доктрини.
* * *
Настоящият текст не е първи опит за описание на разнородни неестетически норми, наложени върху литературата от втората половина на ХХ век. И. Смирнов (1994) и Е. Добренко (1990) вече предлагат резултати от търсенето на нов метаезик, с който най-после да заменят и коригират критическата парадигма на идеологическата реторика. Стремежът да избегнем нейния език е третият коректив на настоящия текст. Предлагаме две причини, поради които идеологическата реторика остава встрани от нашето внимание. Първата е неспособността й да коментира появата на литературни факти извън методологията и езика на политологията. Втората е демонстрираното политизиране на естетическата норма, което прави невъзможен анализа на артефактите. В плана на литературната критика това води до неумение да надскочи равнището на репродуциране. Още наложеното през 30-те години название социалистически реализъм съчетава в себе си противоречието между литературността и политическата нормативност. Канонизираният от средата на 20-те години на ХХ век метод в изкуството вече се изследва с възможностите на разнородни терминологии. Своя прочит на най-новата руска литература И. Смирнов коментира като един от възможните подходи към социалистическия реализъм. Затова ни предлага изследователска самоидентификация спрямо познати метаезикови рамки – социокомуникативен, историко-типологически, историко-сукцесивен и когнитивен критерий (Смирнов, 1994:235).
В търсене на нов описателно-аналитичен подход към нормативната поетика ще се спрем на триединството на естетическата функция, норма и ценност (Мукаржовски, 1994). Заключенията на Ян Мукаржовски не ни интересуват от гледна точка на важността им за историята на литературната теория. От една страна, чешкият литеруровед определя съотношението между естетическата функция на литературната творба и другите допустими нейни функции. От друга страна, той коментира социалното предназначение и връзките на естетическата норма с други норми, които я съпътстват и влияят на нейното възникване и трансформации. За анализа на отношенията между норма и литературност е важно, че “винаги в една и съща общност действат цяла поредица от естетически канони.” (Мукаржовски 1994:63) Спрямо това заключение отношението между норма и литературност в чешка и българска среда е частен проблем по няколко причини. Първата е агресивният стремеж на следвоенната нормативна поетика към абсолютна задължителност като пряко следствие от процеса на одържавяването. Съществуването на овластената естетическа норма означава отказ от мирно съжителство със заварени предходни норми. Относителната възраст на естетическата норма е вторият важен извод от студията на Ян Мукаржовски. Този критерий е колкото хронологически, толкова и качествен. Той обяснява динамиката на противоречието между нововъдената и заварените норми. Появата и налагането на социалистическия реализъм в литературата не е свидетелство за неговата относителна възраст като норма. Генеалогията на “новия” метод показва анахронизъм в неговата поява - “[…] социалистическият реализъм в литературата като възвръщане към не особено подмладеното клише на реалистичния роман, следователно към един вече твърде западнал по-стар канон […]” (Мукаржовски 1994:66-67). Т. е. в една и съща норма констатираме едновременно съжителство на архаичен характер и ново предназначение. Новата естетическа норма поражда напрежение по две причини: първата е стремежът към най-високото място в йерархията от канони, а втората е констатираното противоречие между относителна възраст и функция. От връзката между йерархията на естетическите канони и относителната възраст на нормата като нейна качествена характеристика следва, че при появата си социалистическият реализъм е хронологически нов канон, но възкресява вече усвоена поетика. Затова неговото възприемане от литературната критика и широката читателска публика е изключително улеснено, и затова почти не съществуват спънки за неговото усвояване. Появата на новата норма изключват конфликта между поколенията като възможност за възникване на естетическа революция. Връзката на обществените промени със създаването на социалистико-реалистичния канон (преди Втората световна война в Съветска Русия, а след това и в цяла Източна Европа) означава връзка между стремежа към премахване на социалните различия и унифицирането на естетическата норма. Необходимо е да имаме предвид взаимния паралелизъм на социалната и естетическата сфера, тъй като той е предпоставка за конкретното развитие на литературната структура. Схващане на паралелизма като “неизбежен автоматизъм” е непродуктивно, но за да го избегнем предлагаме втората теза от нашето допълнение.
* * *
Официалното чешко литературознание през 60-те години на ХХ век подсказва една неизползвана възможност за коментар на нормативната поетика – чрез въвеждането на отношението между фикция и реалност. Официалната норма отделя особено внимание на взаимообусловеността между реалния исторически прототип и измеренията на художественото времепространство. Тезите на нормативната литературна теория предоставят пределно тесен периметър за анализ на отношенията между фикционално и реално. Институционалната литературна мисъл ограничава тези отношения до два противоположни варианта, опростява взаимната зависимост на двете категории чрез противопоставяне или отъждествяване. Това откриваме в изискването за пълна идентичност на документалната, свидетелски доказана реалност и читателското очакване за автентичност на художествения текст. В много случаи литературната творба възприема отъждествяването като съзнателно търсен отказ от възможността реалното да изпълнява функция на обуславящ член в опозицията. В чешката проза от 60-те години откриваме преднамерена игра с очакването за автентичност, а по този начин се актуализира проблемът за нейната доминантна роля в аксиологията на възприемателя. Следователно разколебаното оценностяване е показателен отказ от конкретни тези на нормативната поетика.
Читателската компетентност и литературната норма са две от категориите, с които е възможно описание на въздействието на поетиката на императива в чешка и българска литературна среда. Избираме двете понятия с ясното съзнание за възможността да се включат в терминологичен ред, който е адекватен на описваната емпирия. От друга страна, трябва да припомним традиционното предразположение на чешката хуманитарна мисъл след 40-те години към структурализма - като един от пътищата на научното литературно познание. През 60-те години към социалните характеристики на тази литературоведска школа се добавя конотацията на методологически и идеологически коректив в множество дискусии (Янкович, 1992). (Това обстоятелство рефлектира по сходен начин и в българския литературен живот, макар че структурализмът не е роден интелектуален продукт и усвояването му зависи от степента на познаването на френски и френскоезични текстове). Ще припомним едно от ключовите понятия в поетиката на на социалистическия реализъм – положителният герой. Основното негово предназначение е “да показва на читателя целта и да демонстрира начина за нейното достигане” (Сергеев, 1990:13). Литературната творба съдържа и възпитателната функция, а ролите на литературния персонаж и читателя са в рамките на отношението между възпитателя и възпитаника. Затова изследването на нормативната поетика е в пряка връзка с читателския избор на фикция или реалност като доминанта в отношението между тях. Литературната компетентност е една от двете сфери, в които можем да систематизираме отношенията между норма и литературност. Другата сфера се ограничава в литературното време и пространство.
Двете опции на съотнасяне на фикционалното и реалното, които допуска нормативната поетика, са обединени от принципа на конфронтацията. Официалното литературознание санкционира всеки опит на литературата, който излиза извън позволената рамка. Художественото време и пространство нямат право на автономност спрямо вероятни или реално доказани негови прототипове. Фаворизирането на конфронтационното отношение, т. е. на интерпретацията на фикцията като антоним на реалността е “заблуждаващо допускане” според В. Изер (Изер, 1976:88). Логическият път на учения минава през проблема да дефинира “реалността на литературата”. Той оспорва аргументите “за” разделянето на фикционално и реално в опозиция, която предполага постоянна и априорна конфронтация. Заключенията на немския англицист не на основата на наблюдения върху литературната емпирия, с която работи славистичното литературознание. Но сред причините да посочим към заниманията на В. Изер е валидността на неговото предупреждение в литературната ситуация от 60-те години в чешка и българска среда.
“Кризата на голямата епика” (Рзоунек, 1974:34) е пример за един от ключовите тезиси в нормативния литературнотеоретичен език от това време. Произходът на кризата показва връзката на тезиса с идеите, които вълнуват голяма част от ляво ориентираните европейски хуманитаристи. Коментарът на тази формулировка с помощта на литературноисторически категории не е лесно постижим. Загадъчният неопределен формат на “голямата епика” подсказва колко важно място има реалистичната поетика за създаването на официалната норма. Литературно-критически мнения и художествени текстове, които осъзнават реализма като анахронизъм, стават обект на идеологическо порицание. Централна тема на споровете е “борбата” “за” или “против” реализма като художествен метод. Коментарът на нормативното литературознание включва коментар на трансформациите в чешка и българска среда, които претърпяват тезите на съветската критика от 30-те години. Сравнителния прочит на всяка национална критическа интерпретация в отношението й към първоизточника в Съветска Русияе сравнение на отношението между вариантите и инварианта. По-нататък е необходимо да опишем национално-специфичните трансформации нормативната поетика според логиката на националния литературен процес. В тази насока славистичната литературна история има още много какво да ни предложи.
Нормативното литературознание коментира литературната ситуация, наречена криза, с подчертана ерудиция и овладяна реторика на научното писане. Един от аргументите за появата на криза е отказът на автора да подчини индивидуалната творческа (културно-естетическа, религиозна и т.н.) идеология с естетическата норма – логическо следствие на официалната политическа идеологема. Затова ще открием разочарованието на официалното литературознание от асоциализацията и деполитизацията на автора. Това е разочарованието от нескриваната социално-политическа пасивност в литературата, която се отказва от възпитателната си функция като доминираща. Ако литературният персонаж проявява вербална или невербална социална ангажираност, дидактичността на литературната творба вече се разграничава от съпричастието спрямо официалната политическа идеология. Затова и до днес чешката проза от 60-те години непрестанно предизвикват противоречиви мнения, когато се поставят не само в литературен, но и в социо-културен контекст. Романите на Лудвик Вацулик (“Секирата”, 1966), Й. Шкворецки (“Страхливците”, 1958, 1964), Иван Клима (“Часът на тишината”, 1963), Иван Кршиж (“Истината за падението на Содом”, 1968), Милан Кундера (“Шегата”, 1967) поставят читателя пред дилемата да смеси литературна фикция с идеологически постулати или да политизира централни тези на различни културни идеологии. Тридесет години по-късно променящата се литературна компетентност и социално-исторически опит на възприемателя не са недостатъчни и отново се появяват еднозначни интерпретации. Затова осъзнаването на отношението между потенциала на литературния текст да създава и налага естетически норми и нормативната поетика на официалната политическа доктрина зависи от коментара на похватите, чрез които литературата постига своята “игра на фикционално и реално”, и с помощта на които можем да обясним активността на възприемателя в акта на четенето.
“Реалността на фикцията” не се обуславя на всяка цена от своя потенциален или реалин прототип. Затова отношението между фикция и реалност не може да се ограничи в полюсите на конфронтацията или унификацията. Това е един от възможните критерии, чрез които разпознаваме и обособяваме т. нар. ненормативна литература. Какви други норми създава литературата през 60-те години? На литературната история предстои да потърси отговори в бъдеще. Вероятните отговори може би няма да изискват добавянето на въображаемото (the Imaginary, das Imaginäre) като необходимо допълнение към опозицията “фикция – реалност”. Динамиката на литературния процес, която е резултат от агресивната нормативна поетика, води до силно напрежение в отношението между нормата и литературността. Доминиращата норма създава предпоставки за отнемане на нормотворческия потенциал на литературата, а следователно съдържа предпоставки за отнемането на автономността на литературата. Затова предложеното допълнение към езика на литературната история означава коментар на съпротивителните възможности на литературната фикция. Предлагаме го на литературната история, тъй като в диахронен план нормата, наречена социалистически реализъм, е етап от развитието на литературната структура.
ЛИТЕРАТУРА:
БЕЛЯЕВА, Сабина
1994 Пролетарското литературно наследство. – Идеи на текста и времето. П., с. 266-272.
ГЮНТЕР, Ханс, GÜNTHER, Hans
1984 Die Verstaatlichung der Literatur. Entstehung und Funktionsweise des sozialistisch – realistischen Kanons in der sowjetischen Literatur. Stuttgart.
СМИРНОВ, Игорь
1994 Психодиахронологика. Психоистория русской литературы от романтизма до наших дней. Москва.
ДОБРЕНКО, Е. А. (съст.)
1990 Избавление от миражей. Соцреализм сегодня. Москва.
КРАТОХВИЛ, Иржи, KRATOCHVIL, Jíří
1995 Příběhy príběhů. Brno, с. 72-78.
МУКАРЖОВСКИ, Ян, MUKAŘOVSKÝ, Jan
1994 Естетическата функция, норма и ценност като социални факти.
ЯНКОВИЧ, Милан, JANKOVIČ, Milan
1992 Dílo jako dění smyslu. Praha.
СЕРГЕЕВ, Евгений
1990 Несколько застарелых вопросов. – Избавление от
миражей. М., с. 6-27.
ИЗЕР, Волфганг, ISER, Wolfgang
1976 Der Akt des Lesens. München
РЗОУНЕК, Витезслав, RZOUNEK, Vítězslav
1974 Proti proudu. Praha.