Персонажи:

1. Вяра
2. Надежда
3. Любов
4. Бездар
5. Вдъхновение

Надежда: Накъде?

Любов: Не знам, аз вечно се търся в спомени от сън с цвят на луна, съзирам хълма на своята идентична съдба, люлееща нощ подир нощ...

Надежда: Умът като стара стрела пронизва формите от тегобни тела. Разпънати сме ... Една усмивка се изплъзна от безумеца Бездар, чието съществуване в настоящето е само факт сред фактите, оплетен в причинно-следствени вериги.

Любов: Единствената ни вещ е самотата... ( ...изключвайки случая на разговор между две стари, потънали в прах кресла. Материята на второто е емпирична заблуда. То е само огледален образ ...) Думите са тихи и безмълвни знаци на отсъстващото, напластяващи се щрихи от хаоса. Но ето появата на Вдъхновението - сила, която осветява мрака. Оформя се сноп лъчи, едва фокусиращи се от очите. Настъпва промяна в околното пространство.

Бездар: Кой сътвори света? Кой направи лебеда и черната мечка? Кой даде живот на скакалеца? Този скакалец, който изтласква цялото си същество от тревата, яде захар от ръката ми, който непрекъснато се взира със своите сложни очи, отваря крилата си и отлита нанякъде. Не знам точно какво е молитва. Но знам как да повишавам вниманието си, как да се търкалям из тревата, как да бъда свободен и щастлив, как да се шляя из полето... И това е, което върщих цял ден. Какво още трябва да направя? Нима не умира всичко накрая... или твърде скоро.

Надежда: Кажи ми какво мислиш да правиш със своя единствен и неповторим живот? Бездар потъва в мълчанието на липите.

Любов: Мисля, че някой би могъл да ти помогне.

Любов подскочи няколко пъти, за да изрази радостта си, че има възможност да бъде активна. Носейки своето лилаво виолончело, тя се упъти да посрещне виртуалната действителност т.е. Вяра. Тя е само един прост вирус.

Животът на Бездар се превъплъщава в парад на изобилието.

*III награда на Националния конкурс "Любовта в нас"