"Пролетно писмо" - Христо Смирненски
/ Анализ /

Заглавието полага лирическата реалност като епистоларна, а по този начин се удвояват очакванията за изповедност.

Прави впечатление отсъствието на адресат на посланието, което дава възможност наговият обхват да бъде или безкрайно разширяван, или свободно предполаган. Дискретните кодове, чрез които присъства инспириращият този текст в лирическата творба, насочват към персоналност на общуването, която в последната строфа прераства във всеобща чрез употребата на лични местоимения и глаголи в 1л. мн. ч.

Подобна трансформация в сказуемните форми прави разпознаваемо авторството на Смирненски, защото представя трайната тенденция в неговата лирика - азът да разраства своето присъствие до "ние", като по този начин легитимира своята обществена позиция. Глаголните форми са употребени и в минало, и в сегашно време, което представя изписаното послание като подвластно на протяжността на времето. Самото повторение на първата строфа като последна свидетелства за липсата на граница в азовите изживявания, за изповядване на миналото като детерминант на настоящето. По този начин "Пролетно писмо" звучи и като едно отлагано послание, което е предчувствало своята недостатъчност и е очаквало своето сбъдване. Традиционно в лириката повторението се случва в конфигурацията първа - последна строфа, като подобна затвореност на композицията представя единността и съвършеността на емоционалния свят. В това стихотворение нетипичното дублиране създава особено напрежение между ориентационните цялости "преди" и "сега". Те едновременно се съдържат една в друга, а в трета строфа чрез употребата на противопоставителния съюз "но" се отричат. Изповедните интонации доминиарт над информативните и така вече може да бъде разгадано значещото неназоваване на адресата. Писмото се явява само жанрово обозначение, като овъншнява азовата вселена, като я изрича пред света.

Лирическият герой "подарява" по особен начин своята душа, като кодира символно прототипната събитийност. Подобна стратегия на поетическия текст създава възможност той да бъде разчетен като граничещ със символистичната поетика. Асоциации с нея пораждат смисли като: "тъмните бръшлянени очи", "усмихнати цветя", "буря огнелика", "огнедишащите рози", които в текста фокусират енегрията на индивидуалната самоличност и социалната идентификация на пишещия човек. Азът не изявява раздвоение между миналото и сегашното, между светлината и тъмнината - опозиция, изявена като основополагаща в лирическия текст. Създава се впечатление за иманентната му принадлежност към светлината, за която той е знаел ( "Аз исках в тъмните бръшлянени очи / усмивка слънчева да пратя"), но едва в настящето може да изживее докрай ("но днеска младостта върви велика / ... под химните на буря огнелика"). Свидетелство за единността на душата е и присъствието на химничното слово и в миналото, и сега: "химните на светла радост" и "химните на буря огнелика". Присъствието в света се изразява чрез движението и усвояването на неговата знаковост. В началото азът излъчва радостта, а по този начин полага своето присъствие като централно. Впоследствие разширява хоризонта на своята реализация и в трета строфа пространството набавя своята вертикална проекция:

Тук е подменен лирическият субект - азът от първите две строфи е подменен с "младостта", а това разтваря строгите индивидуални граници по посока на социалността. Така изповедта на лирическия герой фиксира движението му към общността, която обаче е лишена от социални определители:

Тръните и скалите като лирически смисли могат да бъдат разчетени не като маркери на конкретна социална реалност, а като асоциативно свързани с образността на втора строфа "на акациите аромата". Символните обозначения създават усещането за напрежение между един недостатъчен в миналото свят и преоткрит в настоящето - във визията на акациите липсват бодлите, а в последствие липсват и цветовете, и ароматът.

В края на тескта метаморфозата на цветното присъствие достига до "огнедишащите рози", които могат да бъдат изведени като символ на безсмъртието и вечността. Подобен символ вече е фиксиран във втора строфа, прилагателното "бръшлянени", но съпътстващото го "тъмни" обозначава непреходността по различен начин - като принадлежаща на свят, който трябва да бъде подменен от радостта. Чрез "огнедишащите рози" се полага новата реалност, в която лирическият субект присъства активно, защото е предизвикателно обвързан - "да потопим" и по този начин светът е изживян чрез активното усвояване на промяната, която предстои да се случи в него. Между смисловите пространства на трета и червърта строфа съществува разлика, която акцентира върху етапите на движението на лирическия герой. Пространствата, които са зададени чрез предлога "под", насочват към пребиваване в реалност, която санкционира, ограничава движението, но в същото време и задава ориентирите, които са в посока "нагоре". Присъствието на орлите, които са обвързани със слънчевата символика, както и на бурята, в която доминира огънят, създават алюзия за революция. В случая светлината е представена като атрибут на общественото пространство, на преди това азът изразява себе си като даряващ светлина.

По този начин той постепенно открива ново съществуване и в последната строфа достига до новия център - "сред града". Чрез подобно пространствено изменение лирическият субект постига социалния статус, който му набавя индивидуална енергия и го упътва във времето "напред", защото изповяданото - "в един копнеж горим" - е обещанието за сбъдване на предстоящия образ на света.