Тази мравка е нечие тяло, незнайно появила се, сякаш от небето паднала, нарушила покоя на зениците, равновесието на течностите в блюдата... тя е чудото, което Бог ти праща и за което живееш. Вечерта настъпи на пръсти, едва доловима, синя и тъмна. Нощта е женският глас, призоваващ твоето мълчание, водата от езерото, в която си заченат и от която бягаш, но коленете ти още я усещат. Онзи глас затваря очите по повърхността на езерото. Същите кръгове, които в началото плашат децата да ги погълнат, после и те хвърлят камъни в езерото, след години вълните ги заливат. Мравката пълзи по бедрата на дърветата, докосва и скритите под земната утроба краища на корените, после отива под дървото и Господ я взема при себе си. Вечер езерото е пълно с камъни, хвърлени по блудниците, така че да ти е лесно да стъпваш по тях и да не потънеш. Когато си жаден, чувстваш че езерото е твое, че ще те погълне, но и ти от дъното ще мяташ ръцете си и Бог ще те види. В празничното време обаче пътят до езерото е светъл - Господ го вижда отгоре, хваща те за раменете, мърдаш краката си във въздуха над всичко земно и сам той те довежда до водата. Пиеш, миеш ръцете и нозете си в блюдата с мравките-капки и забравяш, че не стъпваш. От косите ти се стича вода, преминава по раменете и някъде там остава. Празникът е водният кръг от езерото - тръгва от болката, от наивната глупост, без начало и край, съвършенно еднакъв... Празникът е празник, защото не можеш да останеш в него, а само се изкачваш по Вавилонската кула... Изпитите блюда не са блюда - най-голямото удоволствие на света се крие в невъзможността да го имаш.
* Творбата е отличена със специален приз на областния конкурс "Наръчник за илюзии" - 2000 год.
|
||||
|