|
Езическото познание на живота носи архетипни представи за устройството на света, неподчинени на бинарната християнска опозиция добро - зло, респективно праведност- грешност. Езическият политеизъм не отхвърля телесността като начин на достигане на личната мъдрост, а я обожествява. Бог Пан е различен от Христос не само заради дистанцията във времето, но и заради функцията, която божеството изпълнява в света на човека. Пан е богът на мъжкото начало, на телесността, на оплождащата съзидателна сила, на веселието. Пан въплъщава архетипната представа за дивия бог, покровителстващ полята и горите. Често рисуван с рога, Пан бива отхвърлен от християнството - езическият бог става новия християнски демон - Сатана. Ала външното изображение не е единствената причина за трансформацията. Пан носи езическа мъдрост, която не се схожда с християнския катехизис, защото в християнството няма място за съзидателната сила на мъжа. Христос не носи подобни еротични знаци, той не е богът-мъж, нито богът на горите. Христос е един, бог на човеците. Пан е отхвърлен, но не и забравен. Той остава да населява световете на приказките за горски духове, които говорят с езика на шумящите дървета и сияят на дъното на изворите. Пан присъства в поетическия текст на Далчев като носител на архетипната мъдрост за света, към която се устремява лирическият субект. Противно на християнската представа за трансцедент горе в небесата, езическата мъдрост се крие долу, на земята. В дискурса на приказките също се открива подобна конфигурация - юнакът слиза на долната земя, за да набави своята емпирия, след като вече е откъснал златната ябълка. В стихотворението по същия начин лирическият Аз извършва движение надолу към архетипната мъдрост на езическото божество, като по пътя добива своето емпирично познание чрез общуването със света. Първата заявена предикация на лирическия субект е "аз слизам". Движението надолу по вертикала е освобождаване, излизане от пространството на "цъфналите гранки на най-високото дърво". Мъдростта, набавена по несетивен път, чрез дървото на познанието ( също дърво на живота, а в приказката - дървото, на което расте златната ябълка ), е недостатъчна за лирическия Аз. Тя осъществява само една част от познанието за живота. Останалото познание може да се придобие по сетивен път, чрез прекия контакт с живия свят. За да постигне своята идеална душа, лирическият субект трябва да си набави емпирия. Затова той напуска дървото на живота, но не напълно. Тръгва по своя път със сянката на дървото, носи знака на несетивното познание ( какъвто е ябълката в приказката ). Нематериалността на сянката допълва идеята за нематериалността на Аз-овото познание за света. Впускайки се в своето приключение - общуване със сетивния свят, Аз-ът започва да възприема неговите знаци и да се съпричастява ( уподобява ) с тях. Движението надолу, по вертикалата, е заменено с движение по хоризонтала, по време на което се осъществява общението между лирическия Аз и света. Движението започва "призори", с "разпъпването на зората". Зората носи идеята за начало, за граничност между света на тъмнината и на светлината. Аз-ът прекрачва тази граница, встъпвайки от несетивността в сетивността. Зората е първият знак за преживяването в живия свят. Вторият е възпламването на нощната роса. Реминисценцията с огъня е обоснована с това, че огънят е елемент от езическото схващане за битието, той има съзидателна, животоподдържаща сила и способства за набавянето на емпирия. Огънят е неразривна част от човешкото съществуване, защото чрез него човечеството е постигнало своя сетивен опит. Той поражда страхопочитание заради способността си да осветява човешкия път. Дневната светлина, която е еманация на елемента огън, по същия начин осветява пътя на лирическия субект - "и тъмнината се отдръпва / в дълбочината на леса". Пътят на Аз-а минава през пространството на гората, където той "броди", следвайки "бялата пътека". Гората е одухотворения космос, топосът на стаената мъдрост и хармония. Навлизайки в нейното пространство, Аз-ът навлиза навътре в сетивността и в себе си. Гората може да бъде уподобена с космическата душа, в която Аз-ът се впуска, за да открие своята индивидуална истина. Движението в гората е едновременно нецеленасочено ("бродя") и все пак предначертано от "бялата пътека". Всъщност бялото е само още един маркер за същността на пътуването, защото бялото е цветът на душата. Белият цвят поглъща в себе си всички останали цветове от спектъра на дъгата; той е съвършеният цвят, символ на духовното, на божественото. Така бялата пътека не е никакъв строго определен и предварително предначертан път, който Аз-ът трябва да следва, а път на душата към себе си. Бялата пътека е интуитивният ориентир на Аз-а в сетивното пространство. Следвайки го и в същото време бродейки, лирическият субект си набавя опитното познание за света, отдавайки се на нецеленасоченото и непреднамерено общуване с него. Свързването на антиномиите "пътека" и "бродя" е свързването на несетивното познание със сетивния опит. Песента също представлява подобна обвързаност, защото тя е нематериалното ословестяване на сетивността. От друга страна, песента и подсвиркването с уста са предикации на лирическия субект в сетивния свят, чрез които той се опитва да влезе в досег със съществата, които го населяват. Аз-ът сам осъществява първата крачка към своето съпричастяване. Чрез тази "песен стара" той възвестява своето присъствие. Гората, от своя страна, също огласява себе си чрез отговора на птиците. Птиците тук се възприемат като гласове на сетивния свят, които осъществяват и довършват докрай общуването. Ала те не само отговарят на лирическия субект, а извършват ритуално действие, което символизира пълното съпричастяване на субекта. Роненето на листата е опит да се уподоби героят с околното пространство на гората, за да се осъществи докрай навлизането в това пространство, за да бъде правилно разчетено. Чрез това уподобяване Аз-ът постига своето сетивно битие и набавя своята емпирия. Краят на пътуването идва, както в неговото начало, в една времева граничност, когато денят "полека се изнизва". Лирическият субект е "уморен от дълъг път", той е осъществил докрай своето общуване, което е изчерпило физическите ( и психическите ) способности. Аз-ът се е наситил на сетивното, извлякъл е от него своя опит, подготвил се е за постигането на архетипната мъдрост. Пътят свършва при извор, "от който никой не е пил". Водата е символ на априорното познание, на скритата истина за света, на световната памет. Изворът притежава това идеално познание, но то е индивидуално, защото само Аз-ът достига до него. Душата постига своята мъдрост, която е и уникална. Аз-ът преоткрива себе си в своята индивидуална истина за света, която е част от архетипната мъдрост. Раздвояването на образа е всъщност двойната визия за постигнатото познание - от една страна, то е уникално по силата на личностните интенции, които съдържа, но от друга страна, то е универсално, защото съдържа в себе си несетивното знание и мъдростта на сетивния опит. С надвесването над извора се възобновява движението надолу по вертикала, за да се достигне до архетипа - "древен горски бог". Пътуването на лирическия Аз в света на сетивното също така е пътуване навътре в себе си. Общуването със знаците на сетивността е метафора на общуването със себе си, при което Аз-ът достига до своята изконна мъдрост и преоткрива индивидуалната истина. Това общуване набавя на Аз-а емпирията, която му е нужна да вникне докрай в света и в себе си.
* Разработката е отличена на регионалния кръг на олимпиадата по литература. |