Акцент върху божествено-човешкото лице

Средновековието постига човешката субективност в периметъра на взаимната обвързаност между божественото и човешкото. Пътят на човека е постоянно жертвено преодоляване на собствената недостатъчност в стремлението към съвършенството Бог. "Образ и подобие" на божествения Абсолют, човекът приема мисията си да постигне божественото чрез духовното в себе си, което може да пренасочва земното съществуване към святи цели. Преобразуването и извисяването на природното става порив на човека да "извае" своята личност и насока за изкуството, което посредничи със своите средства. Така средновековният гражданин се оказва поселник във високия хоризонт на тайнствата, в пространството между земното и божественото. Активизира се проблемът за зрението. Гледането като виждане изисква прозиране зад вещната предметност, при което тя се дематериализира, за да изяви значещата си същност. Диалогът с Бог -Творец изисква освободеност от земната материя, защото е изцяло духовна близост. В тези обстоятелства нещата не са тъждествени на себе си и започват да значат повече от своята явност. В субектно - обектните отношения посредничи езикът на символната знаковост. Символизмът е типът светогледна реакция на средновековието ( Ц. Бояджиев ) и същевременно стилов определител на литературата, архитектурата и иконографията. Словото на литературния текст, архитектурното построение и иконографският рисунък се оказват изразители на двумерното битие, което съвместява "това-и-другото", "предмет-и-смисъл", "външна явеност и вътрешна същественост" ( Ц. Бояджиев ).

В тази мирогледна и стилова логика старобългарската литература полага човека с най-интимното му притежание - лицето , което явява неповторимата човешка външност сред другите лица. Със своето неповторимо лице човекът се представя в социалния свят. Средновековното мислене обсъжда лицето, което заема най-високата част в телесната йерархия, и се различава от другите телесни съставки по това, че не се покрива. Лицето "вижда" и същевременно е "виждано". Думата лице произхожда от "visage" ( лат. "viso", "visi" ), в превод означава "гледам, разглеждам" и се свързва с виждането. За окото, през което душата вижда и което на свой ред е виждано от друго око, разсъждава Хегел ( "Естетика", т.3, ч.І ). В определени култури лицето се свързва с маската, която го покрива, прикрива и означава другия статус на човека ( Л. Денкова ). Латинската дума "persona", която назовава лице и личност, има първично значение на театрална маска. Античните култови и театрални маски са акценти върху лицето. Специално са премоделирани и уголемени очите и устата, гранични места между телесното и духовното, между мисловност и речева изява. Прави впечатление, че култури, които разграничават телесното от свещеното, намесват лицето, за да ограничат различието между обикновенния човешки свят и превъзхождащия го трансцедентен свят на висшите ценности.

В "Похвално слово за Кирил" учителят по духовност на христолюбивите българи Кл. Охридски "извиква" от света на абсолютните ценности личността на първоучителя Константин Кирил Философ в храмовото пространство на празника, за да го впише в календара на светците и в сърцето на своите слушатели. В кулминационното вълнение на литургичното действие словото трябва да постигне света на свръхбитието на равнището на битието, да означи духовността и да предизвика съпричастие. Предстои да се осъществи метафизичната среща с човека, постигнал богоподобието в себе си и станал негова отразяваща същност. Срещата "лице в лице" с тези, които настоятелно желаят да "видят" светлия пример, се реализира като присъствие на светлината. Тя е различна от светлинната симфония на свещи и лампади в храма, където светлините имат сенки. Човекът-светлина няма сянка, защото е божествена същност ( "Аз съм светлината на света", Йоан, 9:5 ). Християнската идеология разбира светлината като "първосветлина" и "свърхсветлина" - тя прониква в естеството на човека и го озарява, за да го доведе постепенно да пречистване чрез покаяние, до познание на себе си чрез въздигане към божественото съвършенство. Мистичният контакт между божествения Абсолют - светеца Кирил - автора на Похвалното слово и слушателите се постига в граничната зона на святото лице, видяно в реда на другите телесни съставки. Текстът възхвалява и "пречестните ръце", и "движените от Бога пръсти", които освобождават от "греховното иго", и "златозарните стъпки" на светеца, но в йерархията на телесността главата с лицето е привилигирована. Тя е вместилището на ума, а умът е "образ божий" поради бързите си реакции, с което превъзхожда сетивата. Така се мисли в "Шестоднев" на Йоан Екзарх, текстът разбира лицето като висше сетиво. Лицето, ръцете и нозете са гранични топоси в човешката телесност, "входове" за божествената светлина, която обитава тялото, разбирано в християнската идеология като "дом" и "обиталище на Бога". ( "Божията премъдрост си съгради храм в неговото сърце и върху неговия език като херувим почиваше светият дух"). Лицето на агиогероя е "тъй много светло", защото е озарено от Светия Дух, т.е. то е просветлено, въведено в тайнството на близост с божествения Абсолют. В същото време то въвежда другите в божествената сакралност. Светлинната информация ("фотодосия" - от гр. ез. "светоотдаване" ) е най-значимият посредник между транцедентното и земното равнище на битието. "Озареното" лице, подобно на светла пътека бележи императива на единствения спасителен изход за тленния човек. Лицето-тяло, което е интимната физиономичност в социума, се превръща в лик, т.е. универсализира се в изявата на трансцедентното. Границата между човешкото и божественото изтънява до прозирност и човешкото се изпълва с божествена светлина. Преобладаващото над тялото лице става асиметрично спрямо пропорциите на телесното, но средновековната гледна точка на изображение се интересува от не-тялото, от душата. Самото лице, което се превръща в лик, неочаквано уголемява очите, те се дематериализират и свеждат до "ангелозначни зеници". Така тялото се освобождава от земната материя и се доближава до божествената безплътност. Лицето-око-зеница фокусира божествения Абсолют, неговата безликост. Никое лице в старобългарската литература не може да бъде себе си, защото е лик на Бога. Дематериализираният човек става символ на друга същност - на божествеността. Така човекът се уподобява на Бога и намира истинската си ликост. Той може да бъде възприет само чрез съзерцавние, т.е. интелектуално-умозрително. Разсъдъчността е породена от преклонението пред Другото, което човекът не е, но може да бъде.

В тази мисловна схема християнският канон постига божествената вечност и пресътворяващата се човечност. Човешката фигура, изместена от лицето, се оказва композиционен център и в източнохристиянската иконография. Узаконеният кръг на нимбата, който се полага над главата, е пространствен знак на премахнатото противоречие между вертикалата и хоризонталата на космическото битие. Питагорейската идея се актуализира във византийската култура, за да изрази свръхпространството на божествения Абсолют. В търсенето на смисъла, иконата като рисунък намира плоскостното безвремево изразяване, което свързва човешкото и божественото в най-съкровенния му израз - лицето, озарено от горяща вътрешна светлина. Тя магнетично привлича към себе си духовния пламък на постигнатата слятост на божественото и човешкото. Ословестено или живописно постигнато, божествено-човешкото лице се превръща в литургично утвърждаване на божествения Абсолют, невъзможен без човека.

Тълкуването на лицето в старобългарската литература изразява мисловността на средновековния човек, безразличен към телесната пластика на нещата и към сетивната нагледност, която се разтваря в дълбините на неизчерпаем духовен смисъл.

Лицето и очите - "лицето на лицето" - са немислими като телесни рамки, те не са нищо друго, освен разположени на границата на телесното и духовното мистични "врати", които "отварят" човешката природност за проникващата божествена светлина. Така те се оказват "образи", "икони" на скритата зад тях възможност да се познае Божието могъщество. Житийният портрет се оказва лишен от собствена конкретност на светеца, за да се постигне лика на самата святост. Пожертваната Азовост е Божието спасение за Човека.