|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
LiterNet, 2005, № 1 (62)
=============================
ЕМИЛ ЛАЗАРОВ
Лодки през зимата
Един късен ноемврийски следобед пътувах по крйбрежния път
на езерото Шамплейн в щата Вермонт. Табелата на града, в който току-що бях
навлязъл, гласеше "Колчестър". Покрай пътя се заредиха типичните
дървени къщи, облицовани с пласмаса или с отдавна небоядисвани листове ламаринени
ленти, имитиращи дърво, със символични дворове, тук-там отбелязани с къси
отсечки ниски огради. Изведнъж еднообразният низ се прекъсна и от страната
на езерото започна сиво море от ниски храсталаци, осеяни с белите туловища
на лодки. Видях черен път, водещ към пристанището. Когато завих по него, очаквах
да видя телена ограда с железен портал, но и двете липсваха. Имаше само будка,
маркираща входа, с олющена боя и липсващи прозорци. Не се виждаше жива душа.
Малкият залив беше опразнен от лодки. Езерата на тази географска ширина хващат
здрав лед през зимата, до 2 метра понякога. Само стар ферибот - очевидно не
по силите на крановете на местния док - вяло проскърцваше, щом малките вълни
го побутнеха в дървените стълбове на кея. Тръгнах между лодките. Някои вече
бяха с покривала, други си личеше, че още са в процес на зазимяване, с инструменти,
пръснати по палубите. Някои бяха подпрени с дървени греди, други с бетонни
блокчете или тухли. Подпорите на някои бяха обрасли с трева и бурени. Явно
не бяха виждали вода тази година. Тази мисъл ме подтикна да снимам. Смятам,
че има предостатъчно снимки на сини небеса, лазурни води и бели лодки в слънчеви
пристанища, за да допринасям и аз към жанра. Не че има нещо лошо в този тип
снимки, но лодките са също като хората - за да са фотогенични, не винаги трябва
да са красиви. Последните снимки направих почти по здрач.
© Емил Лазаров
© Артзона & списание LiterNet, 2005, № 1 (62)
|