17. СТОЯН ВОЙВОДА

За правда и за свобода

Събрали ми се, отбрали
дор седемдесет юнаци,
дор седемдесет и седем,
на връх Стара планина,
на пръв велики четвъртък,
вяра и клетва сторили:
"Който се болен разболи,
поредом ще го гледаме,
на ръце ще го носиме,
както го и мама носила
девет месеца на сърце,
до три години на ръце".
Стоян дружина продума:
- Дружина вярна, сговорна,
хайде байрак да забием,
който си байрак прескочи,
той ще ни стане байрактар,
на парите ни хазнатар,
на дружината главатар!
Че си байрака забиха.
Че никой ми се не нае
байрака да си прескочи;
Стоян си скоком подскочи,
че си байрака прескочи,
прескочи и го надскочи.
А че им стана байрактар,
байрактар, билюкбашия,
на парите им хазнатар,
на дружината главатар.
Че си ги Стоян поведе
из тази Рила планина,
из този Доспат балкана,
из тез дълбоки долове,
из тез високи рътове,
през тези дърве високи,
по тази трева зелена,
из тази вода студена.
Откак си байрак прескочи,
Стоян го глава заболя,
люта го треска утресе.
Дружина думат Стояну:
- Сояне, млада войводо,
от вето време останал,
вчера байрака прескочи,
весел си беше, Стояне,
днеска се болен разболя,
разболя, легна да лежиш -
какво ще правим без тебе?
Че го на ръце дигнаха,
дигнаха и го носиха,
както го й мама носила
девет месеца на сърце,
до три години на ръце.
Поредом са го гледали,
гледали още носили,
тъкмо ми до три месеца -
от голям ден от Великден
до по-голям до Илинден:
ръце им се откъснали,
голи и боси тръгнали,
краката им се подбиха
със дребно ситно камъне -
никаква кяра нямаха.
Че на брата му думаха:
- Иване, кардаш Иване,
хатър да не ти остане,
брата ти ще го оставим,
брата ти ще го заколем.
Отде го зачу млад Стоян
И на дружина думаше:
- Дружина вярна, сговорна,
вий сте ме много носили,
йоще ме малко носете -
до Карнобатска кория:
там имам нива бащина,
бащина йоще майчина,
сред нея дърво високо,
под дърво студен кладенец,
там ме мене оставете.
Ще доде време за жетва,
ще доде мойта майчица,
ще доде мойта сестрица,
мойта сестрица Станчица,
нивата да си поженат -
те ще ме мене намерят,
намерят йоще приберат.
Че го дружина послуша,
че си Стояна носиха
до Карнобатска кория,
че си го там оставиха -
в нива под дърво високо,
въз студен бистър кладенец.
Синка дружина плачеше
и на Стояна думаше:
- Стояне, наша войводо,
от вето време останал,
прости-прощавай, Стоене,
дето се клетва заклехме,
заклехме, не изпълнихме!
Стоян си нищо не рече,
най си ги жално погледна,
със дясна ръка помаха:
- Да ви е просто, дружина!
Ходете, къде ходите
и пак за мене мислете,
и пак за мене слушайте,
и пак си мене търсете.
Че го дружина остави,
че си дружина замина.
Мина се, какво се мина,
малко се много не мина,
додоха нива да женат
негова стара майчица,
негова мила сестрица.
Женаха, какво женаха,
седнаха да си починат.
Стоян си с ръка помаха.
Отде я вида мама му
и на Станчица думаше:
- Станчице, мила мамина,
ази си ръка съгледах,
в нивата ръка помаха.
Ти имаш сърце юнашко
като батя си Стояна -
задигни пушка бойлия,
че виж коя е таз ръка.
Станчица пушка нарами,
че до дървото отиде,
потегли пушка бойлия,
потегли пушка и гръмна -
не можа да го удари.
Стоян се ясно провикна:
- Станчице, сестро Станчице,
що гърмиш, сестро, що гърмиш -
не съм си ази хайдутин,
най съм батю ти Стоян.
Станчица дума батю си:
- Батю ле, батю Стояне,
що лежиш, батю, сред нива,
че куршум ли те удари,
че сабя ли те посече?
- Нито ме куршум удари,
нито ме сабя посече,
най съм си ази урочасал.
Я иди кажи на мама
да доде да ме земете,
у дома да ме зансете,
в нашите изби дълбоки,
дано се язи продигна,
продигна, йоще оздравея.
Че си го Станка дигнала,
дигнала го и го занесе
в тяхните изби дълбоки;
с прясно го й мляко поила,
с клъсти агънца хранила.
Лежал е Стоян, що лежал,
лежал и зе да оздравя.
Стоян на Станка думаше:
- Сестро льо, сестро Станчице,
я ми сабята донеси,
сабята дамаскалия,
на живот да я погледна,
че ще ази веке да умра.
Мама му слуша извънка,
че му сабята донесе,
сабята френгиената,
сабята дамаскалия,
на стената я закачи.
Кога си мама излезе,
че стана Стоян, че скочи,
че си сабята откачи,
че си сабята изтегли
и на сабята думаше:
- Ах, гиди сабя хубава,
девет години ей стана,
откак не съм те опасвал!
Че я запаса млад Стоян,
запаса сабя френгия,
френгия сабя дамаска -
замръкна в изба дълбока,
осъмна в Стара планина -
на тази божа поляна,
под тези дърве високи,
под тези листи широки.
Стоян на гора думаше:
- Де гиди, горо зелена,
де гиди Стара планино,
девет години ей стана,
от тебе, горо, как бягам,
как бягам, горо, крия се.
Оздравях, горо зелена,
оздравях, Стара планино!
Кажи ми, горо, не лъжи,
има ли из теб юнаци,
из тебе, горо, да ходят,
из тебе байрак да носят?
Мож ли ми каза, горо льо,
де ми са мойте юнаци,
де ми е мойта дружина?
Гора си нищо не дума;
студен си вятър повея -
пламък в небеса дигаше.
Че тръгна Стоян, отиде
на висок баир Бакъджик,
отдет се пламък дигаше:
Стоян ги има юнаци,
Стоян ги мисли дружина,
пък то са биле овчари,
овчари сички беглишки.
Тлъсто му агне заклаха.
Като се Стоян наеде,
че на овчари думаше:
- Ой ми ва вази, овчари,
има ли нейде юнаци,
юнаци тука да ходят
из тъзи Стара планина?
Овчари думат Стояну:
- Стоене, стара войводо,
от вето време останал,
тъдези ходят юнаци,
дор седемдесет юнака,
ала си нямат войвода,
синките голи и боси.
Стоян овчари пак дума:
- Ой ми ва вази, овчари,
какъв ви й вази гичимът,
какъв ви й вази живота?
Овчари думат Стояну:
- Стоене, стара войводо,
откак се, Стоене, загуби,
рахат от турци нямаме,
секи ден гости тук идат,
остри ножове се въртят,
агнета да им печеме,
ракия да заливаме,
невясти да им търсиме,
невясти, млади девойки;
на гърди турят вериги,
вериги нагорещени.
Тук няма млади юнаци,
дружина вярна, сговорна,
на турци страха да дадат.
Снощи кехая викаше
в голямо село Бакъджик:
бея си има меджия -
меджия нивя ще жене,
да иде мало й голямо
нивата да му пожене;
който не рачи да иде,
главата ще му отрежат.
Стоян си нищо не рече.
Че си се Стоян умълча
да види Стоян, да чуе
тук близу ли са юнаци,
юнаци първа дружина.
Нийде се нищо не чува,
само ми огън гореше
във еленските боази.
Стоян се ясно провикна:
- Ой ми ва вази, дружина,
дружина вярна, сговорна,
дали сте, джанъм, дружина,
или сте страшна потеря?
Как си го Иван, бре, зачу,
Иван на крака подскочи
и на дружина думаше:
- Дружина вярна, сговорна,
слушайте, позаслушайте
що ми се гласец позачу,
мяза на батя Стояна.
Доде си Стоян повтори,
Иван с дружина довтаса:
синките голи и боси -
дигнали пушки бойлии,
пушки на голи рамене,
на голи гърди пищове,
на голи кълки паласки.
Стоян ги вярно попита:
- Ой ми ва вази, дружина,
какво й туй нящо от вази,
що сте толкоз оголяли,
що сте толкоз обосяли,
хич ли обир не обрахте,
някой бей не фанахте ли?
Синките викат и плачат:
- Ой ми те тебе, Стоене,
Стоене, стара войводо,
от вето време останал,
овце без овчар ходят ли,
без войвода обир бива ли?
Стоян дружина думаше:
- Ой ми ва вази, дружина,
не бой се, не бой, дружина,
седнете първом да ядем,
да ядем йоще да пием,
подире обир ще правим.
Снощи кехая викала
в голямо село Бакъджик,
бея си имал меджия -
да иде мало й голямо
нивята да му поженат;
който не рачи да иде,
главата ще му отреже.
Яжте, дружина, и пийте,
че щем, дружина, да идем
бея ща да си уловим;
ако го него фанеме,
с имане ще ви заровя.
Ядоха, какво ядоха,
че пиха, како си пиха;
Стоян дружина поведе,
заведе, бея да лови.
Бея си събрал меджия
от девет села жетвари -
се млади булки невясти,
невясти, млади девойки.
Бея си седи сред нива,
сред нива, под зелен чадър,
дълъг си чубук пиеше,
до три му моми седяха,
седяха, диван стояха:
една му косми чешеше,
друга му хоро играе,
третя му чаша залива.
До него триста сеймени:
прави им пушки стояха -
не дават птиче да фръкне,
камо ли чиляк да мине.
Стоян в ормана седеше,
Стоян от орман гледаше -
не се наема да иде,
до бея да се доближи,
приближи, да го улови.
Слънцето стана на пладне,
бея си легна та заспа,
прибра се сичка меджия
под летни сенки дебели.
Стоян дружина думаше:
- Ой ми ва вази, дружина,
дружина вярна, сговорна,
кой от вас ще се наеме
сред нива да си отиде,
по корема си да пълзи,
като меченце да реве,
като меченце щревленце -
дано се махнат сеймени
в нива меченце да ловят.
Ни йдин се никой не нае
сред нива да си отиде,
по корем да си попълзи,
като меченце да реве -
нае се Стоян войвода.
А че си в ниви отиде,
по корема си запълзя,
като меченце зарева.
Как го зачуха сеймени,
че си бея оставиха,
тръгнаха мече да дирят.
Стоян си дебом издебна,
право въз бея отиде
та че си бея улови,
та че го грабна на ръце
като агънце гергьовско,
като пиленце петровско.
Та че си Стоян побягна
на тъзи Стара плранина,
на тъз хайдушка равнина
и на дружина думаше:
- Ой ми ва вази, дружина,
дружина, гола дружина,
дръжте го яко, дружина,
бея ще да ви облече.
Че седна Ктоян да яде,
да яде Стоян, да пие;
бея му диван стоеше,
щъклена чаша държеше
и си му вино залива.
Като се Стоян наеде,
Наеде Стоян и напи,
той си на бея думаше:
- Ой ми те тебе, бре бейо,
я хайде да ми поиграеш,
да видим, бейо, да видим
тоз занаят научи ли,
като ти толко играха
онези млади невясти,
невясти, млади девойки.
Бея си нищо не рече -
бея на кючек заигра.
Де гиди, бейо, де гиди,
де гиди, мечка дебела,
де гиди, прасе хранено,
не може да се превива,
не може снага да чупи,
не може пръсти да щрака!
Стоян на бея думаше:
- Де гиди, бейо, де гиди,
де гиди, мечка дебела,
де гиди, прасе хранено,
хубаво снага извивай,
извивай, още пречупвай,
хубаво пръсти пощраквай!
Бея Стояну думаше:
- Ой ми та тебе, Стоене,
Стоене, млада войвода,
искай ми, каквото искаш,
само недей ме затрива!
Искаш ли дребно дукато,
дребно дукато да ти дам,
кога на сватба ти идеш,
на млади булки да качиш,
на млади булки, невясти,
невясти, млади девойки?
Искаш ли, джанъм, искаш ли,
искаш ли бели грошове,
искаш ли желти жълтици -
бели грошове да ти дам,
бели грошове, жълтици?
Стоян на бея думаше:
- Ой ми те тебе, бре бейо,
я дай ми, бейо, я дай ми,
я дай ми маджар жълтици!
Та че ги бея поведе,
поведе и ги заведе
във сливенските боази,
старо имане отрови -
се маджар желти жълтици.
Стоян се ясно провикна:
- Ой ми ва вази, дружина,
земайте, гола дружина,
кой колкот може да носи;
щото за мене остане,
тука ще да го заровя -
белки щат фана и мене,
ще давам да се отърва,
отърва, да се изплатя.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.08.2005
За правда и за свобода. Юнашки, хайдушки, исторически и партизански народни песни. Съст. Генчо Керемедчиев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
За правда и за свобода. Юнашки, хайдушки, исторически и партизански народни песни. Съст. Генчо Керемедчиев. София, 1947.