8. ДЕЯНА ПОПОВА И СМЪРТТА НА КРАЛИ МАРКО

За правда и за свобода

Провикна се Деяна войвода,
провикна се Деяна Попова,
провикна се на Стара планина
на планина, на игликовина,
на гората, Никюпска планина:
- Жална горо, жал ми е за тебе,
че си, горо, толко повехнала,
повехнала, горо, посърнала!
Дали те е слана попарила,
или те е пожар пожарило,
или те е балсата удрило?
Азе сакам войвода да стана,
та да водя българска дружина,
та у тебе комити да крия,
па тизека това и не мислиш!
Докога ще турци да те държат
и да трепят из тебе комити;
да се вият орли и гарвани
над твоите дълбоки долове
и да смърдиш на човешки мърши;
да не може човек да замине,
а то не ли войвода с дружина?
За чудо е гора продумала,
за приказ се гора отзовала:
- Леле варай, Деяно войводо!
Нали питаш, право да ти кажа,
право казваш, и я да ти кажа:
нито ме е слана попарило,
нито ме е балсата удрило,
нито ме е пожар пожарило;
най минаха снощи у вечеря
три синджира се със млада челяд,
млада челяд, като младо цвете,
навързани и засинджирени:
един синджир-се млади момчета,
се момчета, се млади комити,
таман току жегнали мустаци;
други синджир - се млади девойки,
два синджира безгрешни душици;
трети синджир - се млади невести,
се невести по първа година,
у невести венчана девойка,
завенчана, па недовенчана,
за нея ми шумата повехна,
за нея ми вършето посъхна!
Та какво ще, Дойне, да не вехна,
става ето петстотин години,
ка са дошли тия бесни псета:
ден не минва, човек да не падне,
ден не минва, чавки да не храня,
та вече ми дови и досади.
Едно време тука нещо беше:
у град Нюкюп тарапана беше;
от менека дървата караха,
та всеки ден обсиди правеха,
па не беше тая неволия,
па не беше тая сакантия.
Пригласи се пиле низ гората,
та запея една жална песен,
песен пее за чудо и приказ,
дотогава пиле не е пело,
само тогаз пиле запеяло:
- Леле варай, Деяно Попова,
леле варай, горо повехнала!
Знаете ли турска размирия,
помните ли българска робия?
Надойдоха турци и арапи,
поробиха бела България,
поробиха и кара Влахия,
поробиха и мала Сърбия
и мислиха по-нататък д идат.
Па се мина ни малко, ни много,
разбуни се кара Румъния,
кара Влашко и кара Богданско;
поведе ги Михаил Витезни
да отроби свои сестри братя
да отроби бела България.
Пусти турци Марко уловили,
уловили Кралевики Марко,
отвели го битка да им прави,
че не могли сами да надвият.
Ка хванали у бой да се бият,
зачуди се Марко Кралевики
как ще трепе свои мили братя.
Провикна се що му глас държеше:
"Леле Боже, какво сега стана?
Брат на брата кръвта да изпие!
Стори, Боже, азе пръв да падна,
та па после какво сакаш прави!"
Пуста дума на време паднала,
пушка пукна и он се преметна;
трапен Марко сичко си изказа -
къде ходил и какво работил;
молил Бога да го земе некой
да го носи у негова земня,
у негова, у Прилепа града,
да не седи у душмански ръце.
Ка го чули пустите читаци,
не дали му ни душа да даде,
бутнали го у една ровина,
бутнали го и го закопали.
Па трепали, кого са видели,
да не би ще некой да изкаже,
какво казал и какво заръчал:
да го земат и да го украднат,
да го копат у негова земня.
Послушала Деяна Попова,
послушала какво пиле пее,
послушала и се му разбрала.
Нажалена, през сърце се хвана,
та па викна, викна, та заплака:
- Жална горо, жали да жалиме!
Запомни ли какво пиле пее?
Па заплака, що я гърло държи,
ем ти плаче, ем ти песен пее,
с едно гърло две-три песни пее:
една песен - песен за пеене,
друга песен - песен за плакане,
трета песен - песен за смеене;
еднаж викне и дваж се провикне -
като вика и гората вика,
като плаче и гората плаче,
като пее и пилците пеят.
Па станала Деяна Попова,
та облекла дрехи парцаливи,
облекла се у просячки дрехи,
па отишла у Търново града,
па станала пред паша-пашина,
пред вратата песен да му пее.
Запеяла една жална песен,
гръцки пее, влашки изговаря,
а богдански гласо и докарва
и с кеменче гласо и поправя.
Дочула е пашина-пашица,
та излезла сеир да почини;
харесала, оти харно пее,
та и рекла дома да я води
да посвири, да я повесели.
Отишла е Деяна девойка,
престорена клета просячина.
Свирила е пашина-пашици,
малко, много - два дни и две нощи.
Надвечери, третата вечера,
чакат паша от село да дойде.
Просячина хитрост направила:
облекла се у пашови дрехи,
явила се пред паша-пашица,
та казала, че е она паша;
награбила имане, що могла,
па бегала по Стара планина,
па събрала отборна дружина,
па викнала, песен запеяла:
- Леле варай, помогни ми, Боже!
Събрала съм педесе дружина,
ще събера още двайсе и пет,
да ми станат седемдесет и пет,
па ще стана азека войвода
да отробим наши сестри, братя,
но, Божичко, без тебе не можем!

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.08.2005
За правда и за свобода. Юнашки, хайдушки, исторически и партизански народни песни. Съст. Генчо Керемедчиев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
За правда и за свобода. Юнашки, хайдушки, исторически и партизански народни песни. Съст. Генчо Керемедчиев. София, 1947.