98. БОЛЕН БАЙРАКТАР СТОЯН И ДРУЖИНАТА МУ

Трем на българската народна историческа епика

Събрали ми се, отбрали,
дор седемдесе юнаци,
дор седемдесе и седем;
на първи Велик четвъртък
вяра и клетва сторили -
който се болен разболи,
по редом ще го гледаме,
на ръце ще го носиме,
както го е мама носила
девет месеци на сърце,
до три години на ръце.
Като са на път тръгнали,
вървели, що са вървели,
минали гора зелена
настали поле широко,
Стоян дружина думаше:
- Дружина, вярна сговорна,
който байрако прескочи,
прескочи да го надскочи,
той ще ни стане байрактар,
байрактар билюк-башия,
на парите ни хазнатар,
на дружината главатар!
Че никой ми се не нае
байрако да си прескочи.
че ми се нае млад Стоян,
че скочи Стоян, подскочи,
че си байрако прескочи,
прескочи и го надскочи,
а че им стана байрактар,
байрактар, билюк-башия,
на парите им хазнатар,
на дружината главатар.
Като байрако прескочи,
люта го треска утресе,
клета го глава заболя,
че ми се Стоян разболя,
че го на ръце дигнаха,
дигнаха и го носиха,
както го й мама носила -
девет месеци на сърце
и три години на ръце.
Поредом са го гледали,
гледали, още носили,
тъкмо ми до три месеца:
от голям ден, от Великден
до по-голям, до Илинден,
ръце им са откъснали,
голи и боси тръгнали,
краката им са подбиха
със дребно, ситно камъне;
никаква кяра нямаха.
Че на брата му думаха:
- Иване, кърдаш Иване,
Иване, кърдаш и йолдаш,
хатър да не ти остане,
брата ти ще го оставим,
брата ти ще го заколим,
нас ни се веки додея,
нази ни веки дотегна,
редом да си го гледаме,
на ръце да го носиме
от добър ден, от Великден,
до по-добър, до Илинден,
ръце ни са откъснаха,
голи и боси тръгнахме,
краката ни са подбиха
със дребно, ситно камъне;
никаква кяра нямаме,
на механа не сме излегле,
на обир не сме ходиле;
брата ти ще го оставим,
брата ти ще го заколим,
хатър да ти не остане!
Отде ги зачу млад Стоян
и на дружина думаше:
- Дружина вярна, сговорна,
ви сте ме много носиле,
още ме малко носете
до Карнобатска кория -
там имам нива бащина,
бащина, още майчина,
полвината е с пченица,
полвината е със мисир,
сред нея дърво високо,
под дърво студен кладенец,
тамо ме мен оставете.
Ще дойде време за жетва,
ще дойде мойта майчица,
ще дойде мойта сестрица,
мойта сестрица Станчица,
нивата да си поженат;
те ще ме меня намерят,
намерят, още приберат.
Послушала го й дружина,
че го й дружина носила,
до Карнобатска кория.
че го дружина остави
сред нивата под дървото;
малко е много постоял,
тъкмо три дни и три нощи.
Дошло е време за жетва,
че дошле ми са да женат,
дошла й негова майчица,
дошла й негова сестрица,
негова сестра Станчица, -
нивата да си поженат.
Женали, що са женали
седнали да си починат.
Доде почивка правеха,
страшен ми глас се издаде
от средата от нивата.
Отде го зачу мама му
и на Стоянка думаше:
- Стоенке, мила мамина,
страшен ми глас се зададе
от средата от нивата;
дали й зъмя качулата
или е мечка стръвница,
стръвница мечка кръвница?
Стоянка мама думаше:
- Тъй ти се счуло, майно ле,
аз, мамо, нищо си не чух!
Що ще зъмя качулата,
що ще тук мечка стръвница,
стръвница мечка кръвница?
Женаха, какво женаха,
Стоян си крака обтегна,
синката нива разклати.
Мама Стоенки думаше:
- Стоенке, мила мамина,
какво й, Стоенке, туй нещо;
дали са върли хайдути
или са вълци гладници.
Какво й, Стоенке, туй нещо,
дето нивата потърси?
Стоянка мама думаше:
- Майно ле, стара майно ле,
тъй ти се счуло, майно ле,
аз, мамо, нищо не си чух.
Що щат тук върли хайдути,
що щат тук вълци гладници?
Женаха, какво женаха,
до сред нивата стигнаха -
ръчица му се подаде.
Мама Стоенки думаше:
- Стоенке, мила мамина,
какво й, Стоенке, туй нещо?
Хад' назад да се върнеме;
ти имаш сърце юнашко
като брата си Стояна,
в едно сте сърце лежали,
една сте кърма сукали.
Да облечеш руба юнашка,
да гудиш чифте пищови,
и дълга пушка буйлия,
и тънка сабя френгия.
Че ми се назад върнали;
облече, Станка, облече,
облече руба юнашка,
натъкна чифте пищови,
заплесна пушка бойлия,
запаса сабя френгия,
че на нивата ойдоха.
Станчица пушка фърлила -
не можа да го удари;
че извади сабя френгия
и срещу него отиде.
Стоян се ясно провикна:
- Сестро ле, сестро Станчице,
я си скрий сабя френгия,
ази съм, сестро, батю ти,
не ме, Стоенке, убивай,
най ела, сестро, въз меня -
две са ме зъме опасли,
до два ми черни смокове,
месото ми ясте правят,
кръвта ми вода я пият.
Я бръкни в мойта пазвичка,
извади до два смокове,
та ме от душа отърви.
Бръкна Стоянка в пазвичка,
не извади до два смокове,
на извади до два кимеря
със желти, желти жълтици.
Стоян Стоенки думаше:
- Едина, сестро, за тебя,
другия, сестро, за мама,
за мама, за стара мама.
Че го Станчица дигнала.
че го дигнала на ръце,
като гергьовско агънце,
като петровско пиленце
и го във село занесла.
Че лежа Стоян, че боля
тъкмо ми девет години,
на десетата загина.
Мила му сестра Станчица
със сабя му гроб изкопа,
със пушка си пръст изхвърли,
че зарови млад Стояна,
млад Стояна байрактаря.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.08.2006
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. София, 1939.