35. ЛЮТИЦА БОГДАН И ОЙРАДИН ПАША

Трем на българската народна историческа епика

Седнал Богдан, тоя зъл Лютица,
да вечеря господска вечеря,
сам вечеря, сам с глава повива,
самичък са под мустак подсмива.
Попита го неговата мама:
- Ой ти, сино, Лютица Богдане,
що вечеряш и с глава си киваш
и що ми са под мустак подсмиваш?
Дал са смееш маши на старости,
или ти е гозба неугодна,
или ти е виното несладко? -
Отговаря Лютица Богдане:
- Ой та тебе, стара моя майко,
га ма питаш, право да ти кажа.
Знаеш, мале, помниш, стара майко,
а га беше първото размирно,
та помина Ойрадин войвода
с три синджири роби поробени:
първи синджир млади мъжетници,
втори синджир руси ми девойки,
трети синджир се млади момчета.
Излезохме робе да гледаме,
сестра Мана на врата седеше,
че замина Ойрадин войвода,
че я хвати за десна ръчица
и я метна на кон, на сапати.
Аз бях, мамо, момче още малко,
домиля ми много за сестра ми,
налютих са като секо дете,
па си грабнах сабя дамаскиня,
та полетях глава да му зема,
глава зема, сестра да отнема.
А що била, мале, жена чудно нещо,
що милела за мъжката страна!
Сестра Мана десница насочи,
не ми даде глава да му зема.
Увлече я Ойрадин войвода,
оттогава доста са години -
аз не видох Ойрадин войвода
и не знаях нищо за сестра си,
ни ти чувах Ойрадин войвода.
Сега дойде пак размирно време,
пак са чува Ойрадин войвода
и са канил Ойрадин войвода:
"Аз ще ида шюря си да хватя,
ще да хвана шюря си Богдана,
аз ще него роб да го поробя,
с кобилица вода да ми носи,
с магарица вода да ми кара. "
Дочула го Вела самодива,
моя мила сестра-посестрима,
та па ми е хабер допратила
да не чакам Ойрадин да дойде,
а да ида сам да го намеря.
Аз извадих коня Шарколия,
та отидох в Сараевска земя
да си търся Ойрадин войвода.
Кога стигнах на тоз бели Дунав,
там намерих триста ратайкини,
ратайкини, негови робини.
На бял Дунав бели платна белят,
бели платна черни да ги правят.
Отговарят триста ратайкини:
"Ой та тебе, незнайна гидийо,
не минувай тихи, бял Дунава,
недей ходи в Сараевска земя,
ще те хвати Ойрадин войвода,
ще те хвати, жив ще те одере. "
Та попитах триста ратайкини:
"Ой ви вази, до триста робини,
а де стои Ойрадин войвода ?
А де стои, млого юнак ли е?
Що юнашство има да е сторил?
Плен да плени, секи келеш може,
плен да плени, пожар да пожари. "
Отговарят триста ратайкини:
"Стой, не думай такивана думи,
ний сме синца негови робини.
Юнак ти е Ойрадин войвода,
няма други по юнак от него:
видиш тоя бял мраморен камък,
дето белим всички ний на него,
га го зема Ойрадин войвода,
та го върга до трийсет аршина,
па го зема и си го наместя. "
Аз отседнах коня Шарколия,
наведох се, обзех мрамор камък,
па го върлих педесет аршина
и го върнах, та па го наместих.
Качих коня, та Дунав прецапах
и отидох малко по-нагоре,
и намерих Ойрадину дворе,
та почуках на чемшир капия,
чуках, виках, никой не излезе.
Налютих са, капия прескочих,
нападаха деветдесет глави
от юнаци, на коле побити.
Сестра Мана тогава излезе:
"Добре дошел, Лютица Богдане,
пусни коня, излез на чардаци,
да те служа вино-медовина,
ла нагостя моя малък братец,
че отколе не съм го виждала. "
Аз си пустмх коня Шарколия,
че излязох горе на чардаци.
Радва ми са моя сестра Мана,
гощава ма сито, до пресито
и ма пои вино-медовина,
и ма пои. доде ма опои:
турила ми крака у тумруци,
на ръце ми тежки белезници,
свързала ма с тенки ибришими.
Кога дойде Ойрадин войвода,
хвали му са мила сестра Мана:
"Ой та тебе, Ойрадин войвода,
ти се каниш Богдана да търсиш,
а той ти е сам на крака дошел!
Я си стани, Ойрадин войвода,
да погубиш Лютица Богдана -
ей го долу у тъмни зандани,
крака му са в тумруци забити,
на ръце му тежки белезници,
на снага му тенки ибришими. "
Ей че дойде Ойрадин войвода,
понечи са глава да ми земе,
аз го чувам, не мога да стана,
така бе ма сестра опоила.
Щом замахна Ойрадин на мене,
аз са сепна, та на крака скоча,
изпокъсам тенки ибришими,
та замахна с тежки белезници
и го пухна по бръсната глава,
ником падна Ойрадин войвода,
на гърди му със колена скочих.
Моли ми са Ойрадин войвода:
"Богом, брате, Лютица Богдане,
не люти се ти, брате, на мене,
сестра ти е тебе даваджийка,
стори добре, с нея потъкми са,
а па мене недей ма кайдисва,
немой, брате, мене да погубяш,
остави ма по света да ходя,
да приказвам твоето юнашство. "
"Га са молиш, нека да ти бъде. "
Десни крак му за курбан отсекох,
лева ръка за лижба отрезах,
десно око за спомен извадих,
та го пуснах по света да ходи.
А що беше моя сестра Мана,
а що беше люта усорлица,
затече са, спусна са връз мене,
да издере и двете ми очи.
Бог ми, майко, не щях да я губя,
сама скочи, тя да ма погуби
със сина си, малечък Богдана.
Погубих ги, себе да отбрана.
Помислих си, не си ги виждала
щерка Мана и внука Богдана,
па донесох глави да им видиш.
Това мисля, майко, и са чудя,
що е била жена: зарад мъжа
не ще да знай ни рода, ни вера.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.08.2006
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. София, 1939.