26. КРАЛИ МАРКО ИЗГУБВА СИЛАТА СИ

Трем на българската народна историческа епика

Ой та тебе, Боже, мили Боже,
що ми правиш чуда и нишани,
да се чудит съта рисянщия,
да се славит твое свето име,
да се слушат от века до века!...
Сполай Богу за чудо големо,
дека ке се чудо нагледаме.
Шетба шетат Марко Прилепчанец,
шетба шетат земя по краина…
Ми привявнал коня шаренаго,
шаренаго коня, дебелаго,
дебелаго коня, кършигоро;
ми наложил самура калпака,
на кълпакот до три огледала,
а над ними перя паунови;
ми засукал мърка мустачина,
еден мустак до три руна църни;
ми намуртил очи соколови
и над ними вежди пиявици
като църни криля ластовички;
ми опасал сабя дипленица,
що се диплит дванадесет пъти,
що се носит коню во гривата,
и ми сечит древя и каменье.
А на седло, Бог`ме, ми превързал,
що превързал тежка боздугана,
що е тежка шестотини ока;
в ръка държит она войно копйе,
к`о ясика тонка извишена;
се наметнал с` гуна кабаница,
ми църнеет като темен облак.
Къ`й да стъпит Шарец добра коня,
било спилье ил`станоит камень,
ми потонвит коня до колена.
От що ми е сила у юнака,
йе притежа майке църне-земе,
от тежина гърда посеещем,
та ми йечит кутра църна земя,
ем ми йечит ко`ли`от се тресит.
Чудо гледат звезда Вечерница,
чудо гледат, чудо невидено,
къ`й ми шетат Марко Кралевики,
дур ми спотнал от велика сила,
а не знает со н`я що да стори;
защо немат юнак спроти себе,
нити юнак, нити лошотия,
нити ламя, нити аджер люти,
нити вила, нити самовила,
нити некоа горска димна юда.
Шетат Марку земя по краина,
я земя е тъжна постейлия,
та си немат с кого да се стретит,
да се стретит, дума да си думат.
Ми погледа горе на небеси,
ми я виде зведа Вечерница,
къ`й ми греет ясно се смеет,
и йе сборвит Марко Кралевике:
- А ей гиди, звездо Вечернице,
ке та прашам, право да ми кажеш -
ево шетам земя и краина,
съм изшетал сите кралевини,
нийде юнак немат спроти мене,
нити юнак, нити лошотия,
нити ламя, нити димна юда,
нити аджер, нити самовила.
Ти си грееш горе от високо
и се пулиш редом на далеко -
дали имат юнак спроти мене?
И му велит звезда Вечерница:
- Ой та тебе, Марко Кралевике,
нел` ме питаш право, ке ти кажа -
аз си грея горе отвисоко
и си гледам земя надалеко -
како тебе юнак не си видох,
ни е било, нити пак ке бидит.
Бог да биет Марка Прилепчанец,
що ми рече дума неразумна,
що си стори пуста будалщина,
та погуби своя юнащина;
тога рече Марко Кралевике:
- Ой та тебе, звездо Вечернице,
още мене юнак не познаваш.
Слушай мене, звездо Вечернице!
Да ми слезит Господ от небеси,
и со него на мейдан излегвам.
Край да имат майка църна земя,
с една ръка нея ке подкренам!
Слушат него звезда Вечерница
нищо Марку звезда не отвреви,
саде йе се лице затемнило,
затемнило, мошне замъглило,
побързала, под облак се скрила,
та от що йе жалба припаднало,
поронила солзи низ облака
и ми падват солзи от висина
како роса долу на земята.
Шетал Марко, мало що прошетал,
мъчна му е Марку шетачката,
си умори Шарца добра коня,
от тоненье в камень и кременье,
то го биет Марко Кралевике
с топузина мегю църни очи.
Се разиграл коня пеливана -
се затресла кутра църна земя,
ечит, тътнит кутра църна земя,
завеяли силнине ветрови,
прибучали реки и езера,
заиграло она Църно море
и со него хубаво Бело море.
Сино море бучит и клокочит,
планиньето трещят, се прекършват -
се сплашиха люге по градища
и зверови в глобоки пещери,
сите тишки мали по земята,
ми писнаха сите со гласови,
къ`й викаат, до Бога се слушат.
Сполай Богу, лепо що послуша,
та погледа долу на земята,
кога гледат кутра църна земя
къ`й ми ечит, ко`ли`от се тресит.
На Господа вишни се смилило,
оти видел земя не ке можит
таква сила гърда да понесит.
Тога слезе горе от небеси,
се престори н` еден стари дедо,
та си зеда торба малечкава
и со земя торба я наполни;
благослови еднож и два пъти
и се стори торба по тежина
колко съта майка църна земя,
пак си седна Господ на кръстопът,
къ`й ке минит Марко Кралевики;
ето ти го Марко се зададе,
от планина скокат на планина,
а пред него мъгли и прахови,
а зад него дождой от каменье,
що`и върлят коньот со копита.
Кога дихат Шарец добра коня,
от ноздри му пламень излегуват,
а от уста тая бела пена,
бела пена со кърв размешана.
Кога гледат Марко Кралевике
во полето по бели друмове
къ`й ми одит еден стари дедо,
на гърб носит торба малечкава,
како стигна на път на кърстопът,
седна дедо мало да починит.
Го пристигна Марко Кралевике
и му викат още от далеко:
- Добро вечер, дедо, стари дедо!
Що та тебе нужда дотерало
да ми одиш по ни една доба
по пустава земя покраина
со онаква торба малечкава?
Му говорит онай стари дедо:
- Дай Бог добро, страшна халетино,
нел` ме питаш, право ке ти кажа:
и аз шетам земя и краина
со овая торба малечкава,
туку ми е тежка и претежка,
та не можам торба да подкренам,
ти се моля, незнайна делийо,
подкрени ми торба малечкава,
да я дигна, на гърб да я носа.
Се насмея Марко Кралевике,
кога виде торба малечкава,
пак не можит дедо да я кренит
и пресегна свое войно копйе
да подкренит торба малечкава;
кога креват, торба не се креват,
ми прифати копйе со две ръце,
кога дигна право наугоре,
се прекърши яко войно копйе,
се прекърши на две половини.
Чудо гледат Марко Кралевике,
на очите свои не веруват,
ми натера Шарца добра коня
да приближит близу до торбата,
ми пресегна со ръка десница
и ми фати торба малечкава,
ми я фати со малото пръсте,
кога търгна право наугоре,
ми издихна Шарца добра коня
и смал` душа Марку проговори:
- Ой та тебе, Марко мой стопане,
ми прекърши сите конски коски,
ми изкина мойте яки жили,
ми погуби съта моя сила.
Кога гледат Марко Кралевике,
що да видит, чудо невидено -
ми потонал коня до колена,
а торбата не е помърднала.
Се налюти Марко Кралевике,
та ми скокна от коня на земя
и ми клоцна торба малечкава
со все сила со десната нога,
десна нога нега него го заболе,
а торбата още не мърднуват.
Още пойке Марко се налюти,
та ми фати торба со две ръце,
со все сила креват наугоре,
а со нозе тонит во кременье -
кървав пот му капит от лицето,
пусти очи му се изпулиле,
ке м` изпръснат очи от глобови,
от ощо е зъби притиснало,
уста му се кърви наполнила,
тага` одвай торба помърднало.
Ко` се напна Марко още еднож,
ми подкрена торба до две педи
на висина горе от земята.
Изплющеха коски юнакови,
му се скина нещо во сърцето
и се стресе Марко Кралевике,
си изпущи торба на земята,
кога гледат, с нозе ми потонал
во каменот дури до колена.
Тага` велит оной стари дедо:
- Ой та тебе, Марко Кралевике,
дале знаеш що тежина креваш?
Отговори Марко Кралевике:
- Ой та тебе, дедо, стари дедо,
що ке бидит ова вельо чудо?
Що тежина имат во торбата?
И му велит оной стари дедо:
- Ой та тебе, Марко Кралевике,
ти подкрена съта църна земя!
Дали имаш сила юнащина
да излезиш сега да се бориш
со Господа вишни от небеси?
Отговори Марко Кралевике:
- Сполай Богу за чудо големо,
що съм било лудо-неразумно;
ко`а не можа торба да подкрена,
как` ке можа на мейдан д`излеза
со Господа вишни от небеси!
Тага` рече оной стари дедо:
- Ой та тебе, Марко Кралевике,
кога с копйе торба подкреваше,
ти изгуби сила половина,
кога с пърстот торба подкреваше,
си изгуби още половина,
кога с ръце земя подкреваше,
си изгуби и та половина,
кога торба веке я подкрена,
си изгуби съта прежна сила.
И отсега благослов ти давам
пак да бидиш юнак над юнаци,
ама к` имат по юнак от тебе,
не ке можиш само со юнашство
да надбиваш незнайни делии,
а повеке ни ми ке надбиваш
со хитрини и со измамванье!...
Това рече, дедо се загуби.
Се зачуди Марко Прилепчанец
и ми търгна по бели друмови,
не ми ходит како халетина,
туку ходит кротко и полека,
солзи ронит по бели образи,
ръце кършит от бели колени,
жалба жали за напрежна сила,
що погуби своя юнащина.
Та се врати во Прилепа града,
тамо се е младо оженило,
останало кралство да си държит,
да си вардит земя по краина.
Оттогава Марко Кралевике
со хитрина фати да се борит.
Заман било, време поминало,
останало песна да се пеет,
да се пеет, да се прикажуват,
да се славит Божье свето име,
за да слушат съта християнщина.
Дур не било, не би се пеяло,
що слушало, все весело било.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.08.2006
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. София, 1939.