23. ДЕТЕ ТАТУЛИЧЕ И КРАЛ МАРКО

Трем на българската народна историческа епика

Прочуло се Дете Татуличе,
прочуло се на Демиркалиа,
де запрело друми и клисури,
та не дава пиле да пролети,
а то не ли юнак да замине!
Еве стана девет годин време,
како не е юнак заминало.
Равни друми пелин пораснаха,
из пелино пилци изведоа.
Дочул е го Марко Кральевико.
Марко му е своя па роднина,
Дете му е свое сестричняче.
Многу се е Дете пофалило,
де е било от уйкя си по юнак!
Па се чуди Марко и се дзвери,
како д'ийде, како да го види,
дека си е юнак над юнаци!
Прелечи се Марко Кральевико,
станал ми е гола дервишина,
уяхнал е тая добра коня,
нима узда, нима па углавник,
с боси нодзе коня по друм кара,
право иде на Демиркапиа.
Отдалек го Дете согледало,
па си Дете дума продумало:
- Леле, Боже, леле, мили Боже,
еве стана девет годин време,
како седим на Демиркапиа,
како чувам се пуста Демира,
та не дадох пиле да пролети,
а то не ли юнак да замине!
Каков се е па юнак наело,
та ми иде право на Демира?
Па си зема негово оружйе,
запаса си тая остра сабля,
заметна си лека топузина,
топузина седемдесе ока,
уяхна си тая врана коня,
че да среща гола дервишина.
Оно не е гола дервишина,
нело ми е Марка Кральевико,
ама си го Дете не познава.
Отдалек си Дете продумало:
- Надзад, надзад, гола дервишино,
Бог те бие, ти че да погинеш!
Я да седим девет годин време,
да си чувам се Демиркапиа,
та не давам пиле да пролети,
а то не ли юнак да замине!
Равни друми пелин ураснаха.
Я що беше гола дервишина,
абар нема по равни друмове,
право иде на Демиркапиа.
А що беше Дете Татуличе,
фърлило е с лека топузина,
да повърне гола дервишина.
Дервишин го с гради посретнало,
та му топуз далек отпращало,
далек-далек у гора зелена.
Па извади Дете Татуличе,
па извади тая остра сабля,
та я върти на равни друмове,
да си запре гола дервишина.
А що беше гола дервишина,
пружи рака, та му сабля късна,
па я фърли у гора зелена.
Тогай се е Дете уплашило,
де си нема никакво оружйе,
нема вече със що да се брани.
Па земало от коньо зобница,
върти, върти, дервишин да върне!
А що беше гола дервишина,
наклещи си тия остри зуби,
та му касна от коньо зобница.
Тогай се е Дете уплашило,
та побегна по равни друмове,
та си бега до три дена време.
А що ми е гола дервишина,
се си гони, та по него иде,
вечем нема къде да си бега.
Прнблизил е до Белото море,
че да рипа у море да се дави.
'Или му е Марко па роднина,
малко е го надзад пролабило,
та ми се е Дете повърнало.
Па ойдоа у Окшама града,
та си се е Марко пременило,
облекъл си неговото рухо,
заметнал си юначкото оружйе,
па завърте из десни сокака,
намери си Дете Татуличе,
па му Дете вели, та говори:
- Леле, уйке, Марко Кральевико,
отде дойде, та те тува видох?
Па ойдоа у ладни меани,
собрали, се до седем юнака,
наточили вино тройогодско -
они пия, а Дете им служи,
сал'те служи, а вино не пие.
Тогай го е Марко согледало:
- А бре, Дете, Дете Татуличе,
Татуличе, мое сестричняче,
оти служиш, а вино не пиеш?
Тогай му е Дете продумало:
- Леле, уйке, Марко Кральевико,
язе съм си, уйке, уплашено,
уплаши ме гола дервишина!
Еве стана девет годин време,
ка си чувам се Демиркапиа,
ка не дадох пиле да пролети,
а то не ли юнак да замине!
Сега ме е, уйке, уплашило,
уплаши ме гола дервишина.
Еве стана до три дена време,
се ме гони по равни друмове,
прикара ме до Белото море,
да не беше се, уйке, повърнала,
и язе чех у море да рипнем!
Тогай му е Марко продумало:
- Леле, Дете, мое сестричняче,
пивни вино, Дете, не бой ми се,
това ти е било своя роднина,
та не те е у море удавил!
Да познаеш Маркоте уйкя ти;
да ми седиш на Демиркапиа,
да ми седиш, а да се не фалиш,
дека ми си по юнак от мене!
Я Дете му тиом отговара:
- Леле, уйке, Марко Кральевико,
ко ти Бога, ти ли си ми било?
Рипна Дете, па си го пригърна,
цалива го между двете очи:
- Честито ти, уйке, юнашството!

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.08.2006
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. София, 1939.