19. КРАЛИ МАРКО И ТРИ СИНДЖИРА РОБИ

Трем на българската народна историческа епика

Седна Марко с макя да вечеря,
а макя е боска извадила,
та е клела Маркоте юнака:
- Леле синко, Кралевике Марко!
Арам да е това бело млеко,
арам да е тая бела боска,
що си цицал три години време!
Твойо баща у цръкви идеше,
не носеше юначко оруже,
не правеше кръви у неделя. -
Рано рани Марко Кралевике,
рано рани утре отзарано,
рано рани, та си любне вика:
- Стани, любне, Еленко невесто!
Стани , любне, вода да донесеш,
стани , любне, премена донеси
да си чисто лице преомием,
да си чисто, любне, преоблечем,
че си идем цръкви на ютрина,
на ютрина и на литургиа
и че земем пречисто преческе.
И стануе неговото любне,
и стануе, а юнак прашуе:
- Леле тебе, Кралевике Марко,
като спраям Шарца добра коня,
да тура ли юначко оруже?
- Немой, любне, оруже да тураш,
не виде ли снощи моя макя,
що ме макя с боска заклиняла:
кога идем на цръква на ютрина,
да не носим юначко оружие!
Немой тура юначко оружие!
И Елена вода е донела,
па изнела и бела премена.
Премени се Кралевике Марко,
а що беше Еленка невеста,
справила е Шарца добра коня
и турила сабля на сглабове,
що се вие сабля, та се крие,
та се крие у свилни джепове;
та я тури коню под чултара,
у чултара у свилни джепове.
Дваж се триж се у яъре враща,
та на Шарца она зарачаше:
-Леле тебе, Шарца добра коня!
Като идеш тамо по друмове,
ако видиш некаква неволя,
да си кажеш сабля на неволя;
ако нема нищо на неволя,
немой казва сабля на сглабове,
кога дойде , мене да не ружи!
Излезнал е Марко Кралевике;
изведе му Еленка невеста,
изведе му Шарца добра коня,
изведе го при таша-бинека.
Тури нога у десна зенгиа,
дур да тури, море, и оная,
кон му мина през поле широко,
та е поел през гора зелена.
Погледнал е Кралевике Марко:
на гората шума повенала!
Малко юнак на гора сборева:
- Горо, горо, що си огрознела?
Дали те е слана осланила,
ели те е секира посекла,
ели те е пожар пожарило?
А гората Маркоте говори:
- Леле тебе, Кралевике Марко,
не е мене слана осланила,
нито мене секира посекла,
нито мене пожар пожарило.
Заминае три синджира робе,
караа ги три арапе църни!
Един синджир се млади момчета,
армасани, млади, невенчани;
други синджир се млади девоки,
армасани, моми, невенчани;
трети синджир се млади невести,
се невести сос мъжки дечица, -
от жалби съм азе повенала.
Бутна коня Кралевике Марко,
бутна коня воз темна клисура,
та пристигна три синджира робе,
пристигна ги, море, замина ги.
Тогай викна невеста низ робе:
-Леле братко, Кралевике Марко,
и ти ли ме , братко, не познаваш?
Я се молех и денем и ношкем,
я да срещнеш мене, я да стигнеш!
Ти ни стигна, и ти ни замина!
Запре коня Кралевике Марко,
та почека три синджира робе,
та си праша невеста из робе:
-Леле тебе, невесто из робе,
какво знаеш, че ме Марко зоват?-
Тогай каже невеста из робе:
-Леле тебе, Кралевике Марко,
и ти ли ме мене не познаваш,
и ти ли ме така заминуваш?
Дали знаеш мене, ил не знаеш?
Кога беше първна размирия,
та идеха бугаре на войска,
и ти иде, Марко ле , на войска,
та донесе седемдесе рани,
седемдесе рани куршумлии,
осемдесе рани калъчлии;
а на коньо ни край, ни брой има!
Моя макя икимджикя беше,
та ти, Марко, рани лекуваше;
по триж днеска рани вързуваше,
вързуваше и развързуваше.
А я си бех мъненко момиче,
та ти, Марко, тънки кърпи перех.
Тогай каже Марко Кралевике:
- Та ти ли си, Янинко невесто!
- Ете я сам, Марко Кралевике,
ете я сам, мое мило брате!
Тогай каже Кралевике Марко:
- Чуете ли, три арапа църни,
да ви дадем до двеста алтъне,
да пущите невеста из робе!
А що думат три арапа църни:
- Аде върви, луди бугарине,
и за тебе една алка има.
Тебе че у робе да туриме,
та и ти че у робе да идеш,
като кьосем пред ситни шилета!
Тогай каже Марко Кралевике:
- Чуете ли три арапа църни!
Да ви дам ли до триста алтъна,
опущете невеста из робе!
Па казаа три църни арапа:
- Минуй, минуй, църни бугарине,
и тизе чеш у робе да идеш!
Разлюти се Кралевике Марко,
разлюти се сърце у юнака,
та остана малко наназаде,
та зафана от кон да се своди,
да си бере скали и камене,
да загажда у църни арапе.
Тогай каже Шарца добра коня:
-Леле тебе, Кралевике Марко,
щото си е твойто първо любе,
турило е сабля на сглабове,
турила у чоена чултара,
у чултара, у свилни джепове;
земи сабля, Марко Кралевике,
та не троши ни мене, ни тебе
и удари троица арапа.
И он бръкна у свилни джепове,
та извади сабля из джепове,
па растроши три синджира робе,
на сек' даде по два-три алтъна,
ем им дава, ем им па нарача:
- Да минете през Нова Пазара,
да купите на нозе папуци, -
купете си, боси не одете,
купете си, голи не одете,
и купете лебец да ручате:
заран си е голем ден Великден!
Па си бутна Марко Кралевике,
па си оди Марко на ютрина,
па си ойде у Дечан манастир.
А що беше стара егумена,
он си гледа на ачма пенджера,
оти нема кральо да ни дойде;
вакът дойде цръкви да изпуща.
Видела го стара егумена,
дека Марко по авлия оди,
дека оди, та си коньо води,
ала не ке у цръкви да влезне.
Излезна си стара егумена,
та си праша Маркоте юнака:
-Леле тебе, да кральо честити,
що ти си се намо расърдило,
оти не кеш у църква да влезнеш?
А що каже Кралевике Марко:
- Леле тебе, стара егумено,
я не сам се вамо расърдило,
лел направих кърви у неделя:
посекъл съм три арапа църни,
та изпущих три синджира робе
и им дадох по два-три алтъна
да си купа секи, що си нема,
та не мога у цръкви да влезна,
та не мога преческа да зема.
А снощи ме макя заклиняла
да не правим кърви у неделя.
И я не кех кърви да си правим;
а що си е мое първно любне,
турило ми сабля на сглабове,
та посекох три църни арапа, -
немам право во църква да влазим!
Тогай каже стара егумена:
- Леле Марко, Кралевике Марко!
Ти си имаш таман три преческе:
едно тебе, едно на макя ти,
едно, Марко, на твоето любне,
що турило сабля на сглабове.
Тогай се е Марко пречестило.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.08.2006
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. София, 1939.