164. ВЪСТАННИК

Трем на българската народна историческа епика

Събрали ми са, отбрали
трима - четирма даскали,
вяра са клетва сторили
народа да си повдигнат,
повдигнат да го побунят.
Че кой ми беше първия?
Иванчо Търновенчето.
Че кой ми беше втория?
Цанката Дюстабанката.
Че кой ми беше третия?
Учител Киро Петрович.
Че са тръгнали, отишле
у Ряуца на училище.
Иванчо пушки извади
и на секиму подади,
че ги на талим учеше,
сам си той със две играе.
Малко ги млого поучи,
тъкмо ми до три недели.
Като ги добре изучи,
даде им дрехи войнишки,
че си дрехите облякоха,
и тънки саби впасаха,
развива байряк български,
на байряка са пишеле:
"Смърт или мила слобода!"
Отде ги съзря таз жена,
таз жена, таз изедница,
тя на пашата обади,
пашата Русчуклията.
Пашата абер проводи
за триста черни арапи,
за триста башибозуци.
Те са при паша отишле,
че им пашата думаше:
- Скоро, по скоро идете
у Търновграда голяма,
Иванча при мене доведете!
Арапи слушат пашата,
те са у Търнов отишле,
че са Иванча фанали,
та го у Русчук завели,
на паша са го предали.
Паша на чардак съдеше,
с наргиле тютюн пиеше;
като Иванча съгледа,
той на Иванча думаше:
- Каквот си търсил, Иванчо,
такоз си, олъм, намерил!
Той на арапи заръча
букаи да му ударят,
я на ръцете - блезици,
та го у тумрък фърлиха.
Лежал е малко, не млого,
тъкмо ми до три месеца,
тогаз са паша досети,
че ми е Иванчо затворник.
Той на заптии думаше:
- Скоро ми Иванча доведете!
Заптии паша слушаха,
те са Иванча довели.
Паша му беше кадия,
той си истинтак правеше
и си Иванча питаше:
- Я казвай, казвай, Иванчо,
кой ти й, Иванчо, главата?
Иванчо право казваше:
- Народа ми е главата.
Втори го истинтак питаха:
- Я казвай, казвай, Иванчо,
кой ти й, Иванчо, войската?
Иванчо право казваше:
- Народа ми е войската.
Трети го истинтак питаха:
- Я казвай, казвай, Иванчо,
кой ти й, Иванчо, ятака?
Иванчо право казваше:
- Народа ми е ятака.
Паша са люто разсърди,
той на заптии думаше:
- Скоро го в Търнов карайте,
карайте и го обесете
сред Търнов насред пазаря,
да види мало й голямо,
да види, да се научи
как са тъй царство събаря!
Заптии Иванча прибраха,
караха, йоще биеха,
през сред го Търнов преведоха,
през голямата чаршия,
край неговите дворове,
дворове и къща висока.
Майка му в къщи седеше,
ю къщи при пенджерите,
памучан чорап плетеше
и му бримки четеше.
Кога из пенджер погледна,
че какво чудо видяла:
заптии карат Иванча,
назад му ръце вързани,
вързани и оковани.
Като го майка му съгледа,
фърли чорапа настрана,
бяла си глава улови,
бели си косми скубеше,
в соба кат'луда тичаше
и са у стени биеше.
Кат' я Иванчо съгледа,
той си сахатя извади,
сахатя позлатения,
и го майка си даваше,
кат' го даваше, думаше:
- Я на ти, мамо, тоз сахат,
него да гледаш за мене!
Че го въз бесилка довели,
въз бесилка седят два реда,
два реда турци й българи;
турците турски думаха:
- Както търсил, намерил!
Там си Иванчо съгледа
своето либе Тодорка;
Тодорка сълзи ронеше
и към Иванча гледаше.
Той си главата поклюмна
Тодорка въз него да иде.
Като въз него отиде,
той си пръстена извади,
пръстена, годенишкия,
на Тодорка го подаде,
кат'го даваше, думаше:
- Я на ти, либе, тоз пръстен,
него да гледаш за мене!
Тогаз са Иванча дигнали,
дигнали да го обесят,
че са въжето скъсало.
Сичките българи викнаха:
- Иванчо й, олъм, праведен,
за правда Иванчо ще иде.
Втори път са го дигнали.
Иванчо въже улови,
че на бесилка изскочи
и на българи думаше:
- Ой ви вас, мили българи,
що сте си ръце сгърнали,
що трайте, какво гледате?
Що не си пушки земете
турците да си избием,
народа да си ослободим?
Докога ние ще търпим
тез турски черни неправди,
техните тежки данъци,
данъци, тежки вериги?
Тъй като каза Иванчо,
той се по въже поспусна,
поспусна, още подрусна,
че се Иванчо обеси.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.08.2006
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. София, 1939.