155. ЗЛАТИ ВОЙВОДА КОКАРЧООГЛУ

Трем на българската народна историческа епика

Дамян на Златя думаше:
- Златьо ле, Кокарчооглу,
Златьо ле, мой побратиме,
я хайде, 3латьо, да идем
по Тунджа река весела,
и пресна риба да ловим,
па да я, Златьо, донесем
на лъженския панаир;
да едем, Златьо, да пием,
момите да погледаме,
с момците да се поборим!
Златю Дамяну думаше:
- Дамяне, мой побратиме!
Доста сме събор гледале,
доста сме моми любили,
без назе събор не е бил,
без назе сватба не става -
се ходим вино да пием
и борба да се бориме.
Дамяне, мой побратиме,
мене ме вика султанът.
Султанът Пандаклийският,
негов пехливан да бъда.
Дамян на Златя думаше:
- Златьо ле, мой побратиме,
това е добро за тебе.
Добри щеш коне да яздиш,
добри щеш пушки да носиш.
Златю Дамяну думаше:
- Дамяне, мой побратиме,
яздил съм добри атове,
носил съм пушки хубави -
насити ми са сърцето.
Ех, гиди Стара планина,
дорде е Стара планина,
на турчин не са покланям!
Сега съм, брайно, намислил,
да сбера млади юнаци,
па на планина да ида,
читашки глави да сека.
Па събра Златю дружина.
и на планина отиде.
Никой не смее да тръгне
Златя войвода да гони.
Прочу се Златю войвода,
де види турци - коли ги,
де види хазна - зема я!
Турци са хитри, разумни,
много са пари обрекле
на Маня, на издайникът,
на Христа - негов побратим,
ако си Златя убият.
Скришом са наговориха
при Златя да си отидат,
хайдуци да се запишат.
Станаха и отидоха,
па са на Златя молеха
в дружина да ги прибере.
Златю са чуди и мае
дали да ги вземе в дружина,
а Петърчо му думаше:
- Златьо ле, стара войводо,
моли та сичка дружина
да ги направиш другари,
че нямат какво да ядат,
от сиротинство умират.
Златю дружина думаше:
- Дружино, вярно събрана!
Ази им вяра не хващам,
ама ща да ги прибера,
хатърът да ви направа.
Ама ща да ви заръчам,
да ги пазите ден и нощ,
да ги гледате що правят.
Прибра ги Златю войвода,
па си дружина поведе
по Средна гора хубава.
По тия сенки дебели.
Златю е хванал двамина,
двамина турци кръвници,
па на дружина думаше:
- Дружино, вярна събрана,
вие турците вардете,
а аз ща с Христа да ида
на Филибешки пътьове
да си улова ходжата,
ходжата Ламбатларската.
Кога си Златю замина,
Маню дружина предума,
донесе вино, ракия,
па си юнаци напои,
на турци ръце отвърза,
па си хайдуци изклаха.
Турци по села викаха,
па си потеря сбираха,
а Златю чека ходжата,
да мине да го улови
само с двамина другари -
един е Христо издайник!
Събрала се е потеря,
петстотин турски сегмене,
петстотин турски низаме,
петстотин черни татаре,
та па си Златя загради
в една ми ситна шумица.
Мано отдалеч повика:
- Я ела, Христо, при мене!
Христо на Златя думаше:
- Пусни ма, Златьо, да ида
При моят верен побратим.
Златю ятаган извади,
та па на Христа думаше:
- Твойта е прошка ятаган.
Па му главата отряза.
Потеря пушки хвъргаше,
дано си Златя убие
убила му е другарът.
Остана Златьо, Златьо ле,
остана Златьо самичек.
Брани се Златю юнашки
от пладня до икиндия -
дванайсет мъртви обори,
тринайсет рани отвори.
Потеря ми са подплаши,
па между себе говори:
- Хайдете да го оставим!
Проклети Мано повика:
- Не бива да го оставим,
той е довършил фишеци!
Това е било истина.
Златю си бръкна в чантата,
извади барут из нея
и си пушката напълни,
ала е искра паднала,
пред юнак барут запали,
на юнак очи изгори.
Златю високо извика:
- Проклети сахат настана,
не мога с пушка да трепа,
не мога Мана да ниша -
без очи юнак не може!
Па си извади ятаган
и на потеря нападна,
тогаз си викна с ясен глас:
- Я ела, Мано, при мене! (2)
Златю сегмене сечеше
с кървава пяна вов уста,
със страшен ятаган във ръка,
а сегмени го биеха
с едри и ситни камане.
Тогаз ми Златю извикал:
- Проклет бил онзи войвода
кой слуша проста дружина
и неверници не коли!
Па падна Златю на земя
и от душа се отдели.
Българе сълзи ронеха
и Мана страшно кълняха:
"Проклет бил Мано кървави,
че ни издаде юнакът!"

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.08.2006
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. София, 1939.