136. ГЮБРЕНА ОТЪРВАВА МЪЖА СИ ЗАТВОРНИК

Трем на българската народна историческа епика

Стояне, мори Стояне!
Затъкми Стоян, затъкми
Гюбрена вита невеста,
затъкми и я утъкми,
и па я Стоян доведе.
Води я Стоян, води я
година и половина.
Селска го беда юбеди
за права бела правина,
та си фанаа Стояна
дренополските сегмене.
закарали са Стояна
у дренополско ливаге,
затворили са Стояна
у дренополски зандане.
Лежал е Стоян, лежал е,
девет е годин лежало.
Що беше любе Гюбрена
везден му рухо переше,
що беше майка Стояну,
са нощ му рухо носеше
през това росно ливаге,
по тия тъмни, бре, нощи.
Та си отиде майка му.
Стоян си майки говори:
- Мале ле, стара майчице,
да идеш, мале, да идеш
на дренополско ливаге,
да прашаш, мале, да прашаш
бре турци, бре дренополци,
що че сакая за мене;
да даваш и да предаваш,
ега си мене упущиш!
И майка си го послуша,
та си отиде, отиде
при турци, при дренополци,
па си прашуе, бре, турци:
- Що че сакате Стояну,
да давам и да предавам!
Я турци си у говоре:
- Мале ле, стара майчице,
нищо нечеме Стояну,
нел му сакаме Гюбрена,
Гюбрена вита невеста.
Да я посправиш, посправиш,
па при нас да а доведеш,
сал три дни при нас да седи
на високите чардаци,
на широките сараи.
Та майка си им говори:
- Бре турци, бре дренополци,
не сам прашала Стояна,
ако я Стоян, бре, пущи,
а чем ви нея довести.
Па си отиде, отиде,
отиде темни зандане,
та си казуе Стояну:
- Стояне, сино Стояне,
нищо ти нече, бре, турци,
нел ти сакае Гюбрена,
Гюбрена вита невеста -
да я посправим, посправим
и при них да я отведем,
сал три дни при них да седи,
тога чай тебе да пуща!
Стоян на майка говори:
- Мале ле, стара майчице,
девет сам годин лежало
и йоще девет че лежим,
ама си нея не давам...
Пай си отиде майка му,
отиде дома на двори,
та си проклела Гюбрена:
- Проклета да си, Гюбрено,
Гюбрено, вита невесто!
За тебе Стоян затворен!
Гюбрена дума не дума,
улезна ладни зевници,
облече рухо Стояну,
облече кожух боринов
и тури калпак боринов,
запаса сабля огнена
и си заметна френгия,
привеза бело, бре, гърло:
ако я турци, бре, сретна,
сос глава да им накивне,
буди я гърло болело.
Извела коня некован -
девет е годин некован,
девет е годин незобен,
отка е Стоян затворен.
Турила нога зенгия,
дури другата да тури,
сретнали са я, бре, турци,
бре турци, бре дренополци.
Веднаг ю селям, бре, дали,
она им с глава завърте,
буди я гърло болело.
Заминали я турците.
Отиде она, отиде
у това росно ливаге,
на дренополски чардаци,
на широките сарае.
Чукнала порти шарени,
по-скоро турци слезнале,
отворили са портите;
едни ю коню ловеа,
други ю каве печеа,
трети ю чубук палеа.
А она си им говори:
- Бре турци, бре дренополци,
я не сам дошла за каве,
язе сам царев чоадар,
мене е царьо пратило.
Отворете ми зандане,
пущете дължно, недължно,
Стояна мене, бре, дайте,
че да го карам на царо,
на царо язе на индат.
По-скоро турци слезнали,
отворили са зандане,
пущили дължно, недължно,
Стояна ной са, бре, дали.
Забрала си е Стояна
през това поле широко,
през това росно ливаде.
Па Стоян му са молеше:
- Тако ти бога, чоадар,
на къде мене че караш?
Я оно си му говори:
- Стояне, море Стояне,
видиш ли поле широко,
у поле дърво високо?
Тамо чем тебе да карам,
тамо чем тебе да сечем,
да сечем парче по парче,
да те качуем по стебла,
дено са черни орлове!
Отиде царев чоадар
у това поле широко,
под това дърво високо.
Слезнал е царев чоадар,
па собра суи, бре, дърва,
наклал е ясни огневе,
турил е каве да пече.
Стоян му коньо шеташе
и га шеташе, молвеше:
- Тако ти бога, чоадар,
язе си имам, бре, рухо,
се си на това прилича,
язе си имам, бре, кожух,
се си на твойо прилича -
и него чем ти ариза,
ти немой мене да губиш!
Язе си имам, бре, калпак,
бре калпак, Бог ми, боринов,
и него чем ти ариза,
сал мене немой да губиш!
Язе си имам, бре, сабля,
бре сабля, Бог ми, огнена,
се ми на тая прилича -
и нея чем ти ариза,
ти немой мене да губиш!
Язе си имам, бре, пушка,
и нея чем ти ариза,
ти немой мене да губиш!
Язе си имам, бре, коня,
се ми на твойо прилича -
и него чем ти ариза,
ти немой мене да губиш!
Тогай си она говори:
- Стояне, мори Стояне,
не познаваш ли, бре, коньо,
дека е, Бог ми, бре, твойо?
Не познаваш ли кожуо,
дека е, Бог ми, бре, твойо?
Не познаваш ли саблята,
дека е, Бог ми, твоята?
Не познаваш ли пушката,
дека е, Бог ми, твоята?
Не познаваш ли любето,
дека е Бог ми, твоето?

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.08.2006
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. София, 1939.