131. СТЕФАН И ВРАЧАНСКИТЕ ЧОРБАДЖИИ

Трем на българската народна историческа епика

Слънцето трепти, залязва,
Стефан си конче изважда
из тъмни хладни яхъри,
със синю седло оседла,
с алена юзда оглави,
с златни колани опаса,
с руйно го внно напои,
със бял го ориз назоби.
Мама Стефана питаше:
- Стефане, синко Стефане.
Стефане, един на мама,
слънцето трепти, залязва,
защо си конче изваждаш,
на къде, синко, ще идеш?
Стефан мама си думаше:
- Майно ле, стара майчице,
като ме питаш, да кажа,
правото да ти обадя.
Я иди, мамо, я иди
горе ми, горе в собата,
че бръкни в коюн джобове,
извади китка ключове,
отвори маджар сандъци,
извади тежка премяна,
алено сукно, червено,
червено сукно, зелено, -
да се хубаво пременя,
че ще на Враца да ида.
По-малко за сбор ще ида,
по-много моми да гледам,
хубави моми врачанки,
врачанки, моми белички.
Мама Стефане думаше:
- Стефане, синко, Стефане,
Стефане, един на мама,
не ходи, синко, не ходи
на Враца, синко, на сбора,
не гледай, синко, момите,
момите, синко, врачанки,
че врачанки са лошави,
лошави, още душмани:
теб ще те, синко, затрият,
затрият, синко, убият.
Стефан мама си думаше:
- Майно ле, стара майчице,
край кабил няма, ще ида.
Стана мама му, отиде
горе ми, горе в собата,
че бръкна в коюн джобове,
извади китка ключове,
отвори маджар сандъци,
извади тежка премяна,
алено сукно, червено,
червено сукно, зелено.
Стефан се лепо облече,
затъкна кобур пищове,
препаса сабя френгия,
френгия сабя, кръвайна,
задигна пушка бойлия
и се на конче покачи.
Из пътя върви и пее:
"Слънчице ясно, слънчице,
синкия свят като гледаш,
че мойто либе виждаш ли,
че мойто либе Петранка?"
Право на Враца отиде,
като до Враца достигна,
сред Враца хоро играе,
сред Враца хоро голямо.
Кат' си хорото съгледа
и либето си Петранка,
Стефан си конче разигра
и се въз хоро приближи.
Негово либе Петранка,
кат' си Стефана съгледа,
бърже от хоро пусна се,
че го за ръка улови
и го на хоро заведе.
Че игра Стефан, че игра,
че въртя Стефан, въртя се.
Врачанци тимбих имаха
момък до мома да н' игра:
кой до мома се улови,
сред хоро ще го затрият,
главата ще му отрежат;
Стефан си хабер нямаше,
че такъв тимбих имаше.
Сред моми Стефан играе,
сред момите до Петранка.
Врачани некаилчани,
кат' си Стефана видяха
до най баш мома да игра,
врачани каил не стават;
момци хоро оставиха,
право на конак тичаха,
из едно гърло викаха:
- Ой ми ва вази, кадии,
кадии, още хаджии,
кадии и чорбаджии,
нали си тимбих сторихте,
нали вие заръчахте
момък до мома да н' игра.
Кой до мома се улови,
сред хоро ще го затрийте,
глава му ще отрежите;
какъв е този Стефанчо -
до най-баш мома да игра!
Кат' си момци издумаха,
станали седем кадии,
кадии, още хаджии,
хаджии и чорбаджии,
право на хоро отишле
и Стефана уловиле;
опак му ръце свързаха,
сред хоро го занесоха,
Стефана да си затрият,
глава му да си отрежат.
Стефан се молба молеше:
- Ой ми ва вази кадии,
кадии, още хаджии,
хаджии и чорбаджии,
защо ме мен затривате,
како съм сторил, направил,
кого съм ази овредил,
защо ще ме затривате,
защо ще ме заколите?
Кадии думат Стефани,
кадии, още хаджии,
хаджии и чорбаджии:
- Ние сме тимбих сториле,
момък до мома да н' игра;
който си момък уловим,
сред хоро ще го затрием,
сред хоро ще го заколим!
Стефан се молба молеше
и на кадии думаше:
- Ой ми ви вази, кадии,
кадии, още хаджии,
хаджии и чорбаджии,
нещичко ще ви се моля,
вие ма мен послушайте,
тук ме недейте затрива,
сред село, насред хорото,
тук има хора всякакви,
тук има деца дремнинки,
тук има моми хубави
и има булки непразни -
децата щат се уплашат
момите щат да заплачат,
булки щат да се похабят;
ами ме навън изнесте,
навън, на края на село,
там си ме мене затрийте,
там ми глава отрежете!
Стефана си послушаха,
край село да го занесат.
Гръмнаха зурли, тъпани,
тръгнало мало й голямо,
Стефана сеир да струват,
как щат да си го затрият,
как щат да си го заколят.
Като го в пътя караха,
Стефан сейменин думаше:
- Я ми развържи ръката,
ръката, бре, десницата,
да бръкна в лява пазвичка,
да извадя до два кемеря
със желти-желти желтици -
на тебя ще ги харижа
за мойта душа да харчиш,
за мойта душа безгрешна!
Сейменин глупав, че глупав,
че си Стефана послуша,
че му ръката отвърза,
ръката, бре, десницата;
Стефан си бръкна в пазвичка,
не извади до два кимеря
желти ми, желти желтици,
най извади сабя френгия,
френгия сабя кръвайна,
девет аршина надалеч,
и ми се виком провикна:
- Ой ми ва вази, кадии,
кадии, още хаджии,
хаджии и чорбаджии,
сега ме меня ловете,
сега ми глава вземете,
сега ще си ви науча,
как ми се тимбих издава,
момък до мома да н' игра!
Че се надясно обърна,
че се наляво завъртя,
един кадия остана,
къс по къс си го сечеше
и по драки го качеше,
на гарги курбан коляше!
Че си на хоро отиде,
Петранка за ръка улови
и я на конче покачи,
че въз мама си отиде.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.08.2006
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. София, 1939.