97. ЦАРСКИЙОТ СИН И ДЯОЛОТ

Том 2: Приказки и предания

Едно време, кога еден царски син ошол на войска, тамо си фатил една любовница. Тая останала тежка. Кога царскийот син ке си се врател от войска, йе наръчал: "Кога ке ти се родит детето, да ми го пратиш во столнината и да му дайш едно писмо со твоя ръка писано, та да го познаам."

Кога йе се родило детето и порасло, таа сторила како шчо беше йе наръчал любовникот, царски син, - му дала писмо, писано со своя ръка, и го изпратила. Детето търнало да одит во царската столнина при царскийот син, татка си. На път го стретил еден стар чоек (той бил гяолот преобразен) и му се сторил дружина за на път. Ходеешчем, дошле до еден бунар. На детето му се припило вода, а не можело како да извайт от бунарот. Старийот му рекол, оту имало во бунарот скала: "Ако сакаш, му рекол, можиш да слезиш!" Детето се измамило, та слегло во бунарот и се напило вода. Качвеешчем се, за да излезит, дяолот, другарот му, поклопил устата на бунарот и над него клал еден голем и тежок камен, за да не можит да излезит. Детето от нътре со плаченье му се молело да отворит, а дяолот (той многу го пизмел детето и сакал некако да го загубит) му рекол: "Ако ми го дайш писмото, шчо го имаш у тебе и да идиш по мене и, дури да сум жив яз, ако се заколниш, оти не кажвиш никому кой си, ти отворам."

Детето немало шчо да чинит, за да не останит во бунарот, му го дало писмото, му се заколнило оти ке хойт по него и оти, дури да е жив той, никому да не кажит кой йе, та така дяолот му отворил и търнале да одеет во царската столнина при царскийот син. Кога дошле во царската столнина, дяолот се престорил на млад юнак, излегол пред царскийот син, му го дал писмото от любовницата му и той го припознал за свой син, а вистинскийот му син ходел по дяолот како негов измекяр. За да не би некога да кажит некому, дяолот се мъчел како и како да найт некое чаре, да го погубит детето. За тоа еден ден му велит на царот, на татка си гьоа: "Тате, ми текнало, сакам ето от коя вода!" - "Харно, - му отгоорил царот, - ама да не одиш ти да наполниш!" - "Не, - му велит престоренийот дяол, - ами ке го пратим измекярчено." А от таа вода никой никога не можел да земит. Кой да одел тамо, не било кабиль да се вратит жив, зашчо целото езеро го държела обколисано една многу голема змия така, шчо глаата и опашката йе биле добрани едно до друго, та, ако некой се доберел да нацърпит от езерото вода, таа в час го узнаала и го лапвела.

По царска поеля детето го пратиле да донесит от таа вода; му дале едно бардаче и заедно со него му пушчиле и двайца люге, за да вардеет да не наполнит от некоя друга вода. Колку да било мъчно да се донесит от таа вода, детето немало шчо да чинит, - сакало, нейкело, требело да одит и отишло. Кога приближило до езерото, детето не мислело веке да нацърпит вода, а како ке го лапнела змията. А змията, наместо да го изейт, се отворила и му рекла: "Немай страх, наполни и знай, оту той, шчо те пратил овде за вода, той сакат да те загубит; затоа сега ке те пратит на друго место; туку ти да сакаш и да му земиш неколку тоари пастарма, неколку тоари просо и неколку тоари мед." Детето си наполнало вода и си отишло заедно со двата другари. А змията пак си се завила. Коа дошло детето и донесло вода, дяолот, коа го видел живо, се почудил, зашчо нито надежба имал да се вратело. За тоа седне го пратил пак со другари, гьоа да му барает и да му земеет невеста, за да се загубит. Детето му посакало и му зело по неколку тоари пастарма, просо и мед, како шчо беше му наръчала змията и кинисало, а никой ушче не беше го разбрал, оти тоа било вистинскийот царски син, зашчо тоа си държело клетвата и никому не кажвело. Пътем ходеешчем, го стрегиле орли, заяци, мечки и друдзи дихании, многу гладни, та ке го пояделе и него и другарите му. Тога им фърлиле пастармата на гладните дихании. Тие се наяле и многу му благодариле на детето, та му пушчиле пътот. По-старата диханиа им рекла на дружината си, оту никога во живота си не видела такво добро, та за тоа му дале едно перо за кога ке имало некоя нужба да го подгорит, та да му одеет на помош.

Одеешчем по-тамо детето со другарите си, нашло мрави, мрави со милюнии. Да 'и изгазеет? Не се догазвеле, а пак и греота йе. Пак мравите им се накачиле по света снъга, им навлегле в очи, во уши и секъде - ке'и изпояделе. Тога развързало тоарите просото и тамо се собрале свите мрави, та се наяле со просо, а за благодарнос и тийе му дале на детето едно перце. Ошле по-така; тамо пак нашле оси, оси со тоари, - уж, бъж, кь'и изкъсале. Тога пътниците фърлиле медот и осите се търнале по него, та се изнаяле, а за благодарнос и тийе му дале на детето едно крилце.

Втасале веке до градот, от къй шчо ке земеле невестата. Тийе си биле три сестри и си имале и тройца братя. Пътниците царски клюкнале на врата, та им излегол най-малийот брат: "Шчо йе тоа? - им велит; - Шчо сакате?" - "Сме дошли да ни я дайте най-малата ви сестра ето за кой царски син" - му рекло детето. А той му рекол: "Елате горе", и ошол той со бързина, та им казал на братя си. Коа се качило детето горе, друдзите братя му рекле: "Ние я даваме, ама имаме еден каул, овой: Първо да 'и донесиш свите заяци да ни поигреет; второ, десет кила овес, десет кила ориз, десет кила просо и десет кила уров, свите измешани наедно, да 'и оделиш свекой на стърна; третьо, да я познайш коя йе най-малата ни сестра и све тоа да сториш во еден ден." Тоа му рекле братята и си чинеле джумбуш.

Детето подгибнало влакното, шчо му дале диханиите и ето ти'и свите заяци, му се собрале; той им свирел, а тийе им играле. По-големийот брат им рекол: "Дали ушче не го загубифте тоа детишче?" (Зашчо, ако не сторит некой тийе нешча, го загубвеле). Коа ошол най-малийот брат да видит, шчо чинит детето, се почудил, кога видел оту свите заяци се собрале и играле хоро просто (прави). Тога той им велит на братя си, оти овой ке ни я земит сестра ни, туку станите да видите. Станале, виделе и тийе се почудиле. Седне му рекле: да го отберит во пет саати той куп от триесет-четересет кила просо, овес, ориз и уров и пак си ошле горе. Коа фатиле да се шетеет, гледеет одаата им полна со мрави; излегвеет на двор, истото и тамо, со милюни мрави, къй разправеет купот и во еден саат сосем го оделиле и си ошле (А ним беше'и поканило детето, шчо беше им сторило доброто).

Седне му извайле трите си сестри, свите три еднакви, во еднакво облечени, свите три токмоглаи и со еднакво лице, за да я познайт коя йе най-малата, та да си я земит. Детето, подумвеешчем се малу, му текнало да жежнит перото от осата. Таа той час му дошла. Тоа йе кажвит мъката и осата му велит: "Ти да гледаш, на коя ке застанем яз, неа да а фатиш." Така и се сторило. - Детето я фатило най-малата и им рекло: "Оваа йе" и тийе му я дале, молитвеешчем го долга живот и добри чъда...

Коа разбрал дяолот оту детето идело живо, здраво и читаво, многу се разлютил и излегол гьоа на пречека, а со надеж, да му речит оту му донесол друга невеста, та да го загубит. А детето на бъргу го удрило со сабията и му разделило глаата. А дяолот не умират, - мършата негоа се сторила невидима. Само детето шчо си излегло от клетвата, зашчо свите го виделе оти дяолот умрел.

Дури тога детето му казало на царот света работа открай до край, та той си го припознал за син, пушчил, та я зел и майка му (некогашната своя любовница). Невестата му я дал нему.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.