88. ЧОЕЧКОТО ОКО ЙЕ НЕНАСИТНО

Том 2: Приказки и предания

Некога си биле еден татко и син. Тийе си имале една нива посеана со пчейнца. Врабци долетвеле, та зобале семето. Таткото прашчал сина си на нивата, за да я чуват (пазит) от врабците да не зобеет семето. Синот неколку дни наред одел на нива да вардит, а седне не сакал да одит. Татко му фатил да го натервит со сила да одит, а той не одел. От тоа най-седне се скарале син й татко и се сбиле: синот зел еден камен, та му разцепил таткое си глаата. Овой ошол, та се оплакал на суд. Судот повикал синот и го опитал: зашчо му разцепил глаата таткое си? - "Зашчо ме пушчаше на нива да я чувам от врабците, да не го зобеет семето, - отгоорил синот. - Яз еднож-дваж отидоф и вардиф, а коа чуф еднож големийот врабец да велит на рабчината мали: "Само тийе зърна да зобате, шчо не никнеет, " - другийот ден веке, ако и да ме прашчаше пак татко ми, яз не ойдоф, за тоа татко ми ме наби, и яз му разцепиф глаата".

Тога судниците и царот му рекле: "Е! ти, кога си знаел шчо сборвеле врабците, ти требит да знаиш и Цар Костадиновата хазна къде йе." Той им отгоорил оти нишчо друго не знаел, а само тоа и им се кълнел. "Само тоа, шчови казаф", им велел, а тийе не го вервеле. Тийе го пристиснале и най-после го сториле каиль да кажит.

Тога той им посакал три дни време да се помислит и тийе му дале. Потем трите дни го повикале пак, и той тога рекол на царот: "Да ми донесите петстотини коньи, хиляда крави и триста овци, да'и одерите, та да'и отнесите ето на кое место во планината". Царот той час поелял да се изполнит саканьето му. Царската поеля се изполнила без забаа, - заклале, одрале и отнесле на казаното место петстотини коньи, хилядата крави и тристата овци. Потем тоа пак посакал той да отнесеет на истото место и друга рана и покривач за живеенье тамо до шес недели време, зашчо ке ходел тамо да живеит той и да вардит. Тамо седел той неколку време деня и ношя. Свекакви дихании иделе да ядеет от закланите животни, от конските, кравечките и овчите мърши и той седел скриян, и за да чуят шчо ке си сборвеле диханиите. Ялеу шчо яле, го изеле свето месо, а останале ушче коските само. До вечерта пред да се свършит последнийот ден от шесте недели, нишчо не разбрал. Утрината рано ето й три орли кърстати дошле, клювкале от коските и помегю себе си сборвеле, опитвеешчем се кой от тройцата бил по-стар и кой шчо старо нешчо паметвел? Първийот орел рекол: "Яз паметвам кога беф дете малоо, падна снег до пояс!" Вторийот орел велел: "Яз паметвам, на мое време се стори голема гладия и многу люге умреа от глад." Третийот орел рекол: "Яз пак паметвам на мое време, кога беф дете, се закопа Цар-Костадиноата хазна." - "Ето ти си бил най-стар от свите", - отгоориле му друдзите два орла. - "Ено под онаа плоча - повторил третийот орел - йе закопано триста тоари злато." Скриянийот чоек слушал разгоорот на орлите и си малчел.

Утрината дошле царски люге да го викает и му рекле: "Хайде, те викат царот." Той им отгоорил: "Речите му на царот да пратит триста мъски и шестотин врешча." Пратените се вратиле при царот и му казале, како шчо им наръчал чоекот. Царот той час поелял да му пратеет мъските и врелчата, шчо'и сакал и да одеет доста царски люге, за да му поможеет. Кога царските люге со мъските и врешчата ошле тамо, чоекот им рекол: "Крените я онаа плоча!" Тийе я кренале и шчо да видеет? - Еден бунар полн злато. Църпиле, църпиле и наполнале токмо шестотини врешча и тоариле на тристата мъски и му'и отнесле на царот така скришно, шчо да не разберит никой други, осъм пратените царски люге; а на той шчо беле го нашол златото, му не дале нито скършена пара, нито пак го побарале веке. Той, кутрийот, чекал да го викнит царот и да му даит нешчо, а све попустина му било чеканьето, - царот го заборайл веке сосем. Най-седне от како му се сдодеало чекаешчем, пратил при царот татка си да му посакат баре една капа злато. Татко му ошол при царот и - "Честити цару - му рекол, - ме прати син ми да им дайш една капа злато." - "Кой син?" - опитал царот. - "Той де, шчо ти я найде хазната" - отгоорил му таткото. - "Хай т'от тука, бегай от мене: коя хазна, кой нашол хазна?" - му рекол царот. А царатого го било страх да не разберит некой, да не чуят други еден цар, по-голем и по- силен от него шчо бил тога. Утрината синот пак го пратил татка си при царот да му сакат една капа злато. А тога веке, кога татко му дошол повтур, царските люге по царска поеля го опрале - пресекле му глаата.

Кога синот чул оти татка му го заклале, отишол сам при царот и му велит: "Честити цару; имаш многу поздравение ето от кой цар, (от оного, от кого шчо беше имал страх), да им го дайш татка ми, ама го сакат жив и здрав, а пак ако сакаш, уби ме и мене, на, сега; туку да не ти се чинит оти йе татко ми, та да го убияш; яз сум пратен от по-голем цар. Да знайш харно оти татка ми си го сакам жив!" Сега и царот и царските люге се чудеет шчо да чинеет, как да чинеет? Чоекот, таткото, йе умрен, а син му си го сакат жив? Му велеет: "Чекай да видиме, шчо даат законот; чоекот умре и не оживят!" - "Е! отгоорил син му - и яз сакам шчо даат законот". Во законот нашле писано: колку тежит глаата на закланийот чоек, толку злато да му се дайт на дауджията син; и последнийов се сторил каиль.

Е, сега клале на една терезия глаата, а на другата една ока, да речиме, злато. Терезията со глаата се станала; удвоиле и утроиле златото, а пак терезията не станвела, - глаата била по-тежка; клале пендесет пъти, сто пъти, хиляда пъти поике злато, пак терезията со глаата не станвит. Свите се чуделе, шчо ке бидит оваа работа? Клале свето найдено злато, - триста тоари, пак терезията не станала. Пак свите се чудеет, шчо ке бидит ова чудо големо? Се собрале учени и пеани, умни и разумни люге, за да разбереет зашчо терезията со глаата не станвит? Ама никако не можеле да разбереет.

Тога сам той, шчо найде хазната и шчо то сакаше татка си жив, им велит: "Яз да ви кажа, зашчо не станвит глаата?" Свите со еден глас извикале: "Ако погодиш ушче ова, ние веке ке те имаме от сега за цар", а и сам царот му рекол: "Ево яз от сега вамо слегвам от царскийот стол, а ти седни на него, ако погодиш." Тога той им велит: "Донесите ми една кърпа." И тийе му донесле. Той со кърпата вързал очите на бездушната таткоа си глаа, пак им рекол: "Търгайте сега". Търгале я на терезия и дошла две ока. "Зашчо вака, - му велеет, - сега со две оки стана?" - "Зашчо со опулени очи, - им отгоорил той - никога не се можит да станит: - до къде шчо гледат окото, до тамо све тоари злато да клаате, пак таа не станвит. Така и ти, честити цару, толку тоари злато ти дадоф, - тийе от мене ти се дадени, - пак ти ушче не се насити со пари и мене ни една скършена пара не ми даде, а и ушче сакаше да имаш. Така и глаата таткоа ми, дури йе беа очите опулени, не станвеше; а седне, от како йе'и затворифме, тога само со две ока стана. Така чоечкото око е лакомо и ненаситно."

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.