220. ТЕРЗИЯТА, ЛЪЖЛИВ ЮНАК

Том 2: Приказки и предания

Адно време адин тирзия си едел круши. Ув крушите имало и гнили, които тоа ги фърлял край него. На върз гнилите круши се набрали фного мухи, а тирзията манал сус аршинут и утипал фного мухи. Ка видел, оти изтипал фногу мухи, помислил да ги изброе. Ги изброюве и гледе: утипал читрийсе мухи. Тугай си речел сам на себе: "Като утепувам читрийсе души сус адно намануване, ез требува да съм фного голем юнак. А ка съм толко юнак, шчо седум тука? Ки одум да бъркум юнак спрути мене."

Направил си адин баряк, а на него напишал: "На адно мануване читрийсе души утепувам" - и кинисал да бърке юнак спрути него. Кату вървел насекъде, питувал за юнак човек. И най-седне му кажали, оти на адно место имало двуица брате, фного юнаци. Царут им направил на тиа юнаци адин кунак ув адна гора и тамка ги ранил.

Тирзията кинисал да ги бърке. Вървел, вървел и дуйдел до адна чешма. Ду чишмата имало адни големи дъбища. На чишмата имало пишано: "Никуй да не седне на сенката под дървишчата, зашчо тоа, шчо ки седне, ки биде утепин от двата брата юнака." Тирзията изпел това писмо, а, без да се юплаше, побил барякут си и легнал да спие под дъбишчата.

Не пуминало фного и ето двуйцата брате юнаци идат на чешмата и гледат под дъбишчата адин чувек сус баряк ду него, спие. Утишли при тирзията и куга гледат на баряк?ут му пише: "На адно мануване читрийсе души изтепувам" - се почудили на юнаството му. Сус страх се приближали ду него, го разбудили и го поканили на госте. И тирзията утишел.

Ка утишли дома, го нагостили и седне излезели вонка от кунакут да се шетат. Двуицата брате юнаци зели адно фного тежко жилезо и фатили да си играят сус него: адинут ки го фърле нагоре, а другиут ки го причеке; седне пак той ки го фърле, а другиут ки го причеке. Кату играли малку нешчо, го пудали на тирзията и он да го фърле. Тирзията зимал жилезото ув ръцето и ка видел, оти не може да го фърле, им рекъл: "Ки го фърлюм, ама да знайте, оти не ки падне пак тука, зашчо аку го фърлюм езе, ки го фърлюм да оде до синьото небе, а не куту вазе." Двуйцата брате юнаци се уплашили да не им загине жилезото, та не уставили да го фърле.

На адно место имало адна голема мечка и таа мечка чинувала големи пакости - едела овце, дубици, дури и люде. Царут пушчил абер на двуицата брате юнаци да одат да я утепат. Двуицата брате пуканили и тирзията да одат заедно да га утепат мечката, и тирзията кандисал. Кинисали труицата. Вървели, вървели и дошли ув гората, дека била мечката, и се качили секой на по адно дърво, та от тамка да фърлят сус пушките да га утепат. Мечката, кату подушила, оти люде дошли, земала да реве, колку шчо можела и се пушчила върз нихка да ги изеде. Куга дошла под дървото, дека бил тирзията, той се уплашил и ут страх паждине ут дървото, а се пугодило, та паднал върз гърбут на мечката. Мечката фатила да рике и да скоке на татки, на ваки, а двуйцата брате юнаци пукнали със пушките и га удрили на мечката, и таа паднала на местото. Тирзията извикал: "А бе, зашчо фърлихте, та га утепахте? Езека, ка бех га фанал за гривата и за ушите, ки га носех вееки жива на царут!" Тиа поверували и се зачудили на юнаството му.

Като утишли при царут, му разкажали сичко за тирзията и царут фного се зарадувал, оти се сдобил йошче сус адин голем юнак и на тирзията му дадел голем бакшиш. От тамка седне пак си отишли труицата юнаци ув кунакут, шчо бил ув гората.

Не пуминало фного време и адин друг цар душел сус войската си да му земе царството на царут, шчо имал труицата юнаци. Царут пушчил абер на труицата юнаци да одат да се бият суз войската на другио цар. Юнаците, ка чули за това нешчо, венали по адин хубав конь и утишли. Куга наближили до войската, тирзията се уплашил и си помислил: "Мене ки ме утепат, туку нека се утепум бъре сам." Утишел до едно големо дърво, та го прегърнал дървото и удрил на койнют суз маймузето, колко шчо можел, за да го дърпне койнют, та да се утепе. Дървото се пугодило сухо и гнило (търлаво), та се скършило, а койнют се уплашуве и фатил да бега, колко шчо можел, а тирзията, забравен веке от страх, веел (вяхал) на койнют, без да го изпушче дървото. Койнют, кату търчал, колку шчо мужел, влезел ув войската на другио цар. Войската, като видела от дилеко, оти адин юнак големо дърво влече ув ръцето и, без да се уплаше, иде право върз нихка, се уплашили и зели да бегат. А двуицата брате юнаци се впушчуват от другата страна и сус саблите си зели да колят войската. И та, кату се разбъркала, зели да се бият адин на друг и сичките пупаднали мъртви тамока на местото.

Труицата юнаци, кату се върнали при царут, му разкажали сичко, шчо се чинило. Царут се почудил на юнаството на тирзията и му дадел голем бакшиш. И от тамока седне се върнали пак ув конакут и дури да умрат, тамока ги ранил царут. И така тирзията ду смърт си поминал на голем раатлък.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.