152. ЦАРСКАТА КЕРКА И РИЗИКОТ

Том 2: Приказки и предания

На еден цар му се родило едно девойче мошне лично. Амау от како му се повило тоа девойче, работите на царот ватиле да му одаат се назад, та многу изпаднал и се осиромашил.

Тога царот рекол: "Хайде да прашаме некой умен чоек да ни кажит, шчо йет оваа работа? Како я, цар, да изпадна и да се осиромаша олку?"

Пратил луге кай еден многу умен чоек, шчо имало на тоа време да го прашат. Гаталецот им рекол на царските луге: "Дали йе купил царот некой кон или друго нешчо или да му се родило некойе дете?

Царските луге му отговориле оти му се родило едно девойче.

- Дали сте го виделе - 'и прашал пак гаталецот, - како лежит тоа - девойче?

- Се ничкум лежит - му отговориле тийе.

- Ех - рекол той, - от коа му се добило тоа девойче, от тога работите на царот му одаат назад, на опаку, - ризикот на девойчето му йе таков. Тоа девойче треба да се истайт от царскийот сарай, - да се върлит в планина, да не се вратит назад, та така рабокето на царот па да му търгнат напред, ако не, ке дойт и до питанье!

Царските луге си отишле и му кажале на царот.

Той, ако и да му било многу жал, ама немал шчо да чинит; сакал нейкел, го пратил во една кола заедно со двете негой по-големи керки да го отнесаат и да го остаат в планина. И майка му жалила, ама и таа немала шчо да чинит, - требало, ихтиза било да се пратит, да се отдалечит от царскийот сарай.

Коа дошле на планината, слегле от колата до едно многу високо дърво. За да я излажаат сестра си и да а остаат тамо, по-големите сестри се надпреварале коя ке мойт да се качит на дървото; - се качила първно най-големата и слегла, а по неа се качила по-стредната и слегла, а на най-малата йе велеле оти таа не можела да се качит. (Таа веке била голема, - порастила.) Най-после се излагала, та се качила. Коа се качувала таа, сестри йе му рекле на коларот да я сготвит колата и коньете да се хазар, за да търгнат на пат. Шчо туку девойката се качила до вървот, по-големите нейзини сестри си влегле во колата и, со бодинканье и препушчанье коньите си отишле дома, а таа останала во планината сама. Коа слегла от дървото, ниф не 'и нашла. Вечерот прележала во планината.

Утрината станала, а не знаела на каде да ойт. Търгнала по планината со тахмин и на име боже, та дошла до еден град. Тамо се прибрала кай еден старец, шкембеджия, и му рекла: "Дали ме сакаш, старче, да седа кай тебе, да ти чина измет колку за едно парче леб?" - "Седи" - йе рекол старецот. Той ден останала кай него, на дукянот.

Вечерот, коа ке си одел дома, старецот йе рекол: "Хайде, вечеров да одиме да лежиме дома." - "Не - рекла таа, - ти одай си, а я овде ке лежа." Той си отишол дома, а девойката останала да лежит во дукянот. Нокьта дошол ризикот нейзин и изпустил се шчо имало во дукянот - шкембиня, садои, халати и се други работи развърлил на вамо, на тамо, изкършил и секакви пакости напрайл. Коа утрината дошол старецот и видел на кой хал му се сторил дукянот, се разлутил, я натепал девойката арно, арно, и я нападил.

Таа, нападена от тамо, отишла да барат друго место, та се прибрала кай еден еврейн търгоец. А исто така и кай него прележала саде еден вечер, а утрината и той я нападил, оти и во негоиот дукян ризикот нейзин нокьта дошол, та напрайл иляди ракости.

Най-седне нападена и от еврейнот и немаеки кай да ойт, девойката ватила да питат от кукя на кукя и от порта на порта, та дошла и до царската врата.

Коа клукнала на царската врата, излегле царичините алайки и, коа я виделе, йе кажале на царицата, оти една девойка ногу лична, клукат на врата и просит едно парче леб. Царицата им рекла: "Нека доет горе, кай мене."

Коа се качила горе девойката и излегла пред царицата, оваа, као я видела, се почудила на нейзината хубайна и йе рекла: "Не седиш да ми бидиш моя керка?" (Царицата немала чедо.) А девойката йе отгоорила: "Коа ме сакаш ти, оти да те не сакам я?" И останала при царицата, како нейзина керка. Йе дале една одаа убаа и постлана, као навистина, шчо била царска, я облекле и я променале во царски алишча.

Вечерот девойката лежала во таа одаа. Утрината, коа станала, шчо да видит? - Одаата изпустена, килимите, постланото, постелите, алишчата и се друго, шчо имало в одаата, се изкинато, изпустено, развърлено. Таа, от жал, се сгнетила во едно кьоше и си плачела! Коа станала от спанье, царицата пратила алайките да а викаат покерчената девойка да ойт кай неа. Алайките коа ошле и виделе одаата изпустена и девойката кай плачела во кьошето, се зачудиле, та се вратиле и йе кажале на царицата оти одаата била сосема изпустена и оти девойката, сгнетена во едно кьоше, плачела.

На царицата той час йе текнало оти и таа, кутра девойка, си имала некога ризик, та сега треба да йе се разлутил нешчо и йе праел пакости. И на алайките им рекла: "Ако, ако, нека дойт." Девойката дошла кай царицата со плаченье и йе разкажала се, као шчо йе било и како йе се сторило от край до край.

По тоа после царицата го извикала свойот ризик и го прашала: "Дали го познааш - му рекла, - ризикот от оваа девойка?"

- Го познаам - рекол царичинийот ризик, - той йе облечен се во бело и саде си седит и со тамбура си свирит.

- Ех, коа си го познаал - повторила царицата, - оди кай него и, кай ке го найдиш, да му го земиш клобкото от девойката и да ми го донесиш; ако ти го не даат, ти да го тепаш, тепаш, дури да го омалодушиш и да го не остааш, дури да не ти го дайт клобкото."

Царичинийот ризик той час се загнал, отърчал и го нашол. Му го посакал клобкото, ама той никако му го не даал. За тоа, овай го ватил со една суройца, та го тепал, го тепал, дури го омалодушил. Той му се молел: "Аман, остай ме, ке ти го даам." Най-после му го дал, та откинал от кьотегот. Царичинийот ризик, от као го зел клобкото, се загнал и со търчанье дошол кай царицата, та йе го донесол. Таа йе го дала на девойката. От тога веке никакво зло не йе се чинело.

По време после еден царски син сакал да си прайт едно ногу убоо алишче. Го прайл, шчо го прайл, му недостигнало гайтан или шерит. Барал овде, барал онде, прашал по целата своя царшчина, ама нигде не моел да найт - от таков урнек, нигдеа не се наогяло. Най-седне чул оти ете кай коя царица имало една девойка; таа имала едно цело клобко таков урнек гайтан или шерит, каков шчо му требало нему.

Царскийот син пратил да го сакат, - векяал ногу скапо да го платит. Царицата му отговорила: "Го дааме, ама ако ни дайш скапа стока толку, колку шчо ке тежит клобкото." Цар скийот син се сторил кайль. Донесол скапа стока многу, - стребро, злато, безценети каменя и други скапи работи. Клале на една терезия клобкото, а на другата царскийот син клал стреброто, после златото, безценетите каменя и най-после све, шчо беше донесол скапо, ама терезията со клобкото никако не се подкревала, не се помърднуала, - клобкото било по-тежко от сите нешча и со нишчо не моело да се дотокмит терезията. Най-после во терезията влегол и сам царскийот син, та дури тогай терезията со скапите нешча натежнала токмо со клобкото.

И така девойката за клобкото си зела царскийот син со сите скапи работи и се омажила за него.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.