136. СТРИКО И ВНУК

Том 2: Приказки и предания

Едно време си било едно дете. Тоа си имало и еден стрико. Еднуж на детето му се сониле пари на една висока спила (карпа), кай шчо живееле саде орли. Детето го кажало сонот на стрика си и той му рекол: "Тамо не мойт никой да се качит, туку я ке зеам еден овен, ке го закола, а пак ти влези во врекя. Ке а вързиме врекята и овенот и орлите ке те кренат озгора. После ти разпарай я врекята и извърли'и парите долу. Я ке купа една голема скала и ти ке си слезиш." Купил еден овен и навистина орлите го кренале згора. Детето излегло и нашло многу флорини. Зело и'и изфърлило долу. А коа се битисале, стрико му рекол: "Толку високи дървя за скала не можат да се найдат. Седи си со здравье заедно со орлите." Детето ватило да викат, да пискат, туку кой го слушат? Стрико му си ошол и се престорил као глуф на виканьето. Видело, не видело, детето ватило да си барат чаре само. Видело мегю два каменя една цепнатина и озцола една дупка. Се мачило, мачило, най-седне я разширочило и се проврело. Коа шчо да видит? - Едни сараи от убай по-убай и внатре една баба слепа, кай си прайт попара во еден казан.

Детето лека полека слегло и се доближило до неа. Бабата седнала и сийот казан попара го смела и саде троа остайла. Детето зело, си го изело останалото и преседело дента тамо. Другийот ден бабата пак си напрайла попара и я изела, а детето пак си го изело останалото. Най-после бабата сетила оти имат некой, шчо йе ядит попарата и еднуж, в недоапица (ненадейно) го сграбила. "Кой си ти?" - му рекла таа. - "Син твой" - рекло детето. - "Како син мой? Кога сум те родила я тебе?" - "Некни, - рекло детето - коа пърдна." - "Арно, - рекла бабата - легни да те удра и, ако не умриш, мой син си." Детето бърго-бърго извайло гунчето, го прострело на една пенюшка, шчо била тамо близу и легнало уз неа (т.е. от страна до нея). Таа поланчала со раката згора и, као йе се сторило оти йет навистина детето, удрила колку шчо можела и го прашала: "Жив си?" Детето рекло: "Нишчо не ми йе, нейкюм да знам." Таа поверуала, му дала една китка клучей и му рекла коа ке отворат в одайте, нишчо да не пометуат.

Отворил една одаа, глеат еден арслан и пред него сено. Отворил друга, видел конь и пред него коски. Зел'и преместил: сеното пред коньот, а коските пред арсланот. Отворил трекя и видел чешма, течело злато. Си я измил глаата и перчето му се позлатило. Коа се вракял, коньот и арсланот му рекле: "Шчо те донесол греот и тебе као нас? Таа, старата баба, йе ламия; туку ако сакаш - рекол коньот - качи се на мене и со господ напред, ке се куртулисаме!" - Детето напрайло се, - се качило на коньот и той летнал да бегат као со крилье. Ламята, шчо туку сетила, се качила на еден ярец, зела в раце една змия присойница наместо камшия и се спушчила по ниф; туку тийе беа изминале веке нейзината мегя и таа нишчо не моела да му сторит, саде се повалила и рекла: "Ах, куче ниедно, ме излага!" Детето слегло от коньот и тийе (коньот и арсланот) му дале по еден белег (по три влакна) и му рекле: "Коа ке ти потребаме, нажежи влакната, и ние сме при тебе. "Коньот бил цар на дивите коньи, а арсланот на арсланите.

Детето нашло една търбушка и си я наврело на глаа, за да не му се глеат позлатеното перче. После ошлов гради се главило измекяр кай царскийот градинар. Майстор му често излегуал на прошетка и му рекол да не пушчат никого во градината. Еден ден, коа си ошол майстор му, детето зело, нажежило влакното от коньотиете, му дошол еден цървен конь со сърмено седло и еден кат сърмени алишча. Детето върлило търбушката, се качило на коньот, го разиграло и я напрайло градината нишчо и никакво. Най-малата цареа керка го заглеала от пенджери и многу го аресала. Коа дошол градинарот, многу се разлутил и ватил да го тепат. Цареата керка му рекла: "Остай го, той не йе кабаетлия". Ушче два пати така детето напрайло, као му дошле църн и сив коньи, а цареа керка се го отбрануела.

Таа се залюбила во него и стиснала по-големите си сестри да го молат татка си да'и мажит. А као им било страм да му речат, рекле на градинарот и им донесол три лубеници; едната на време за яденье, втората малу прездреана, а трекята сосема да не се ядит и му'и отнесле на татка си. Царот'и прашал царските луге, шчо йе той дар от керки му? И тийе му рекле: "Разсечи'и да видиш!" Коа'и разсекле, му рекле на царот оти дошло времето на керки му да се мажат; малата йе на време; стредната преминала, а другата ушче пойке. Царот часокот запоелал да се соберат целийот град, сите променети, да поминат край едно место кай шчо седеле царските керки и, коя кого ке удрит со златното яболко, да си го земит. Се се сторило, као шчо рекол царот. Най-големата върлила на Садриазамот, стредната на некой богат, а трекята на никого. Царот прашал дали се сите тува? - "Сите - му рекле - саде еден келав, шчо йе во царската градина, саде той не йе." - "Да доет и той" - рекол царот, и шчо туку поминал той, цареа керка върлила со яболкото и го удрила по глаа. Той припискал: "Олеле, глаата!" Сите свикале: "Греом, греом!" И пак се повратиле. Царската керка чекала, чекала и пак върлила по келешка. "Греум, греум" - пак извикале. Трекийот пат пак така. Царот се разлутил, я потурнал и йе рекол: "Гяолот го сакаш, гяолот земи го!" Сватбата се сторила и секоя от царските керки си го зела свойот. На келешот му дале едно одайче кай гуските и царската керка си била пак: радосна и весела.

По неколку време се сгодило да се отворит бой со некой друг цар. Царот'и зел за глава на войската двайцата по-стари зетои. Най-малата керка му се помолила татку си да го пратит и мажа йе. Той му дал еден конь скапан, една сабя ъргьосана и го пратил. Войската, заедно со царот, търгнала, а келешот се закачил со се конь во калта до една водейнца, дури изминала войската. После, нагорел влакното и му дошол еден църн конь со църни алишча, као арслан. Се променил и се качил. Шчо туку се заватил бойот, той влегол първ и за малу време не останало нишча от спротивната войска. За белег си го пресекол троа малоото пърсте. Ошол при царот. Той го пречекал со сета дружина и му я дал своята кърпа да си го вързит пърстето той незнаен юнак. Вявнал коньот и си ошол. Коа се вракяла войската, келешот пак си бил во калта, кай водейнцата. Тийе му разкажале за тоа, шчо им се сторило во бойот и му се посмеале. Той им рекол: "Ех, коа сте биле вийе, као и я да сум бил".

Друг пат, пак коа имало бой, келешот, качен на цървен конь и со цървени алишча, влегол во войската и, от као я изтребал" ошол да пиет вода. Слугите му донесле вода во царската чаша. Той се напил и си я скрил чашата. Явнал коньот и си ошол.

По некоя година царот ослепел и екимите му рекле да бараt млеко от арсланица, за мачканье. Царот запоeлал на зетой си да одат да бараат, а на келешот по молбата на керка си, му го дал скапанийот конь и ошол во една планина. Тамо разпослал чадарот и го нагорел влакното арсланоо. Арсланот му дошоя со неколку женски и мажки арслани. Коа поминале баджанаците му, той им се кажал цар на арсланите. Тийе го помолиле да им дает млеко. А той им рекол, ако сакаат да им удрит на гърбот муюрот свой, им даал. Тийе стрексале. Им удрил муюрот и им дал млеко от магарица. А той си зел чисто млеко от женски: арслан. Ошол дома, го турил во чашата, шчо беше я зел на бойот го завиткал со царската кърпа и йе го дал жене си да му га отнесит на царот. Коа го отнесла таа млекото, за да го намачкаат, царот извикал да не го мачкаат, оти коа не се излекувал от млекото на двайцата зетои, та от млекото, шчо го донесол келешот, ушче пойке ке му изтечат. Арно, ама екимите го познали. млекото и го намачкале. Царот часокот проглеал и, коа видел чашата и кърпата свой, много се зачудил. Го повикале келешоt и царот му рекол: "От кай си'и украл овье нешча?" - "Како сум'и украл, - рекол келешот, - дали не паметуаш коа ми го даде кърпчето, за да си го върза пърстево и чашата, коа пиф вода, я скриф?" Царот, зачуден, извикал: "Ти ли си онай незнаен делия? Шчо сакаш дати даам?" - "Нишчо, - рекол келешот, - я сум ти зет, туку имам овде два роба, сакам да ми'и даеш." - "Кой се тийе?" - рекол царот. - "Двайцата зетои" - рекол келешот и, за да го уверит, му'и покажал мюурите на плеките им. Царот го повалил и си го сторил цар на местото свойе.

И така детето, смиряваеки се, како и царската керка, се сториле цар и царица.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.