131. ОТ РЕЧЕНО НЕ СЕ ИЗБЕГУАТ

Том 2: Приказки и предания

Едно време на еден цар му се родила една керка, а друга челад немал. Си имал ушче и еден магесник, шчо глеал на дзвездите, и го прашал за кой царски син ке се омажит керка му. Магесникот се опулил на дзвездите и рекол оти ношеска му се родило дете на най-сиромаийот от градот. Той имал единаесет синои и со новото дете дванаесет. Тоа дете ке я земит керка ти." Царот се налутил и рекол: "Най-сиромаийот да ми бидит зет? Не мойт да бидит!"

После му рекол на магесникот, се препрайле тебдиль и ошле да го бараат чоекот и детето. Забиколиле сийот град, го нашле и пошле на нокев, небаре као патници. Той 'и пречекал во колибчето, а единаестте деца наседнале околу огнот као гърниня. Царот го разпрашал: "Чий се ове деца?" - "Сите мой и господои - рекол сиромаийот. - Ушче едно ми даде господ вчера вечер, та ми се сториа дванаесет. Господ ми 'и даде, сполай му, ама я не можа да 'и изглеам, оти сум ногу сиромаф!" Царот му рекол: "Не ми аризуеш едно мене? оти я немам ич мажка челад!" - "Со се сърце; кое сакаш, земи си" - отгоорил той. Царот го посакал най-малоото, шчо беше се родило тогай. Го зел и си ошле заедно со магесникот - философ.

Коа поошле малу пат, виделе еден яз. Царот извадил ножот от пояс и засилил, шчо можел, го закачил во детето от страна. Търнал на назад ножот и глеат, не излагат и го върлил со се дете во язот. Детето било клаено као сиромафче, во едно копанче, за тоа царскийот нож не се повратил и, као било завиткано во пелените, царот си помислил оти го загубил самото дете. Водата го завлекла надолу и тоа се препречило над буката от воденицата. Водейнчарот часокот излегол да видит шчо запират водата и коа видел дете во копанче и на него закачен нож, го зел и г' отвързал. Коа видел оти йет здраво, многу се зарадуал и рекол: "Ете, господ ни изпрати син, и така немафме!" Жената му и таа многу се зарадуала и си го изглеала от арно по-арно. Коа порастило на десет години, му го дале кожот шчо беа му го нашле на копанчето, да си го носит.

А царот от коа беше го върлил детето во язот, со радос си ошол дома заедно со магесникот - философ, мислееки си, оту я куртулиса веке керка си от еден таков зет и десет петнаесет години ич не му ошло на ум за тоа нешчо. Еднуж на еден голем празник керка му, наружена, напроменена, излегла да го послужит рекия. И коа видел толку убаа, си наумил за детето и йе рекол: "Ех, керко! Понашай се сега, коа те куртулисаф от еден зет егюптин, кому шчо беа те обрекле нарачниците!" Тогай философот рекол: "Не вели така, честити цару, оти от реченото не можит чоек да избегат." А царот му отгоорил: "Хаа! тоа се битиса веке!" - "Я почекай да видиме" - рекол философот и, коа се опулил на небо, глеал дзвездата от детето от ясна по-ясна и се се приближует до дзвездата на цареата керка и му рекол на царот: - "Я ти рекоф, оти детето йе живо и пак ке я земит керка ти!" Царот фукнал от лутина, се преоблякол и търнале да го барат детето.

Ошле на местото кай шчо беа го върлиле детето и от тука по яз, по яз ошле близу до водейнцата и седнале отаде река. Виделе от другата страна на язот едно дете со една нарамница суи трески. Коа дошло до язот, 'и превърлило треските и после само прерипало. Царот се зачудил на юнашчината негоа. Му повикале да им донесит оган за чубуците. Детето зело едно гламнишче, се превърлило преку яз и им донесло. Коа си палеле чубуците, царот му заглеал на пояс ножето, шчо беше го закачил во крошните и го прашал. "Кай си го нашол тоа ноже?" Детето отгоорило: "Не знам, татко ми го дал?" - "Во водейница йе татко ти?" - "Тамо йет" - рекло детето и тийе ошле. Го поздравиле водейнчарот и му рекле: "Чийе йе тоа дете?" - "Мойе и господоо" - рекол той. - "Ами от кай му си го купил ножено?" - прашал царот. Водейнчарот тога им разкажал за се шчо видофме по-горе, - како го нашол во язот препречено на буката и као седне си го изглеал како свое чедо.

От као разбрале на зраво оти тоа йе истото, царот го помолил да им го остайт да пушчат по него една книга до градот. "Оти не? - им рекол водейнчарот - нека йе живо, зашчо да ви не сторит той измет?" Царот зел и написал со своя ръка книга, йе ударил царскийот муюр и му кажал на детето кай да а отнесит. Детето зело стапчето в рака, се превърлило као арслан. преку река и бъргу-бъргу, втасало в град. За касметот негов, видело една порта от сарайот отворена и влегло внатре Таа била царската градина и као немало никой, уморено, кутрото си легнало под една сенка и заспало. Цареа керка го заглеала озгора и коа видела нешчо да се белеит во пазуата му, полека, полека слегла и му я извайла книгата. Коа видела муюрот от татка си, йе текнало и, каомногу йе се аресало детето, я отворила и видела, оти пишует на Садриазамот, детето, шчо ке му я донесит книгата, да го погубит и да чуват некой нишан, заплашуаеки го со умирачка, ако не изполнит поелата негоа.

Цареа керка можела да пишит исто као татка си. Часот зела книга и написала: "На истийот саат, шчо туку ке ти дает книгава, на тоа дете да му оделиш ене кой сарай и да му дайш керка ми и, коа ке се врата, да найда сватбата напраена." Я муюрлисала со царски муюр и му я остаила в пазуа. Шчо туку си ошла цареа керка, дошол еден слуга и го шлакнал детето. Тоа се разбудило, рипнало на нодзе и му я подало книгата. Слугата го зел и го отнесол кай Садриазамот. Шчо туку я отпеал той книгата, поелал да се сторит се, као шчо му пишело.

По неколку дни царот дошол и го прашал везиратого дали сторил се, шчо му пишал во книгата. "Ушче по-арно, честити цару, - му рекол той. - Ене, той сарай му го дадофме и сват бата бидисафме. Господ да ти 'и поживит, многу арен зет си избрал!" Царот се смаял и я посакал книгата да а видит. Я отворил и писмото не можел д' 'о познайт оти не йе негоо. Се ватил за брада и рекол: "Божя поела! Друго мислеф, друго су пишал. Лели така йе угодно господу, нека йе честито!"

И така сиромафчето, по господаа поела, се сторило царски зет, ако и да нейкел царот.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.03.2008
Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Приказки и предания. Съст. Кузман Шапкарев. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Сборник от български народни умотворения. Съст. Кузман Шапкарев. Т. 1-6 (в 9 кн.). София, 1891-1892; 2 изд. - В 4 тома. София, 1968-1973.