89. ЛЮТИЦА БОГДАН И ХАЙРЕДИН ВОЙВОДА (НЕВЯРНА СЕСТРА)

Сенки из невиделица

Седнал ми е Лютица Богдана,
седнал ми е снощи да вечеря,
че що бя му, Бог-мен, вечерята?
Вечеря му й лука и оцеда,
лука и оцеда и ръжена хляба.
Хем вечеря, под мустак се смее.
Съгледа го мила стара майкя,
и Лютица хитром си попита:
- Що вечеряш, Лютица Богдане?
Що вечеряш, под мустак се смееш?
Дал се смееш Бог-мен на вечеря,
ил се смееш, Бог-мен на старосте?
Проговори Лютица Богдане:
- Нали питаш, мила стара майко,
нали питаш, право да ти кажа:
да ти кажа и да те не лъжа:
не смея се, Бог-мен на вечеря,
нит се смея, тебе на старосте.
Ко се смее тебе на старосте,
да би дал Бог, и аз да остарея,
и с мен, майко, така да се смеят.
За зная ли, майко, запомни ли,
кога беха размирни години,
та ходяше Айрадин войвода
та ходяше със петстотин души,
сторо губи, мале, младо роби.
Та зароби наша мила сестра.
Не юзе я робиня да му е,
най я юзе своя стопаница.
А ази бех малък във пелени,
ала станах на юнашки нозе,
и си грабнах тежка боздугана,
да ударя Айрадин войвода,
запази го наша сестра Мана.
От тогаз са толкова години!
Та сега ми той книга допратил,
да си ида, борба да се борим,
та да видим, кой е по-юначен,
кой е юнак, юнак над юнака, -
дал да ида, дали той да дойде?
А майка му тихом отговаря:
- Боле иди, той да не дохожда,
да ви гледам, майка, със старостта,
как се бори зетя със шурея,
да ви гледам, милост да добивам.
Послуша си Богдан стара майкя,
та си стегна коня пехливана,
и заметна тежка боздугана,
та си тръгна във равни друмове,
и отиде край Айрадин града.
Там имаше до три бистри реки,
и край реки - до триста робини,
та беляха това черно платно,
беляха го, дано избелее.
Говори им Лютица Богдана:
- Ей ви вази, до триста робини,
дека седи Айрадин войвода,
че ща ида борба да се борим?
Отговорят до триста робини:
- Я замини, незнайно юначе,
че видиш ли воденичен камик, -
дето бием това черно платно,
той го дига коню до зенгия!
Приведе се Лютица Богдана,
та прехвана воденичен камик
и го хвърли коню през гривата.
Отговарят до триста робини:
- Бог ти в помощ, незнайно юначе!
Като идеш във Айрадин града,
та си влезнеш във зандан чаршия,
ти погледни във левата страна,
ще съгледаш от мерджан сарае;
дворовете му с дувар обградени,
дуваря му от човешки глави,
една глава само още требва,
една требва дувар да довърши.
Да запазиш твойта руса глава,
да н' догради високи дуваре.
Замина ги Лютица Богдана
и отиде у Айрадин града,
та си влезе у зандан чаршия,
и погледна на левата страна,
че съгледа от мерджан сарае;
и отиде на чемширни порти.
Та почука със чуковат пръстен.
Той похлопа, коня потропа,
той повикна, а коня поцвилна.
Отвориха чемширени порти,
посрещна го мила сестра Мана:
- Добър ти ден, мила сестра Мано!
А сестра му нищо не отказа,
улови му коня пехливана,
не го води по равни дворове,
въведе го във нови яхъре,
и му даде сено чемерика.
Лютица се по двор разхождаше
и изгледва от мерджан сарае.
Па се върна мила сестра Мана,
та поведе Лютица Богдана,
въведе го във нови зимници.
Сладки манджи брата си гостила,
с руйно вино брата напоила,
ала турна във вино отрова,
да отрови своя мили брата.
Нали бе го винце спреварило,
та бе легнал Лютица Богдана,
сладко заспал във нови зимници.
А сестра му, върла му душманка,
превърза го за белата шия,
превърза го с три чатал синджири,
на крака му - три чифт букагии,
ръце свърза със девет конопа,
десети от бяла коприна.
Па се качи във мерджан сарае,
па викнала, колко е можала.
- Яла, яла, Айрадин войводо,
Айрадине, мое първо либе!
Тизе одиш със петстотин души,
одиш горе по гора зелена,
одиш долу по поле широко,
одиш, либе, роби да си робиш,
а аз седя у мерджан сарае,
ала съм ти лова уловила,
улових ти най-върлия душман.
Де я зачул Айрадин войвода,
че поведе до петстотин души,
заведе ги във Айрадин града,
въведе ги във равни дворове,
остави ги караул да вардят,
а той влезе у нови зимници,
и съгледа Лютица Богдана.
Богдан трепна, трапно се събуди,
та покъса три чатал синджири,
и покъса три чифт букагии,
и покъса до девет конопа.
Бог да убий десетия коноп,
десети от бяла коприна, -
вряза му се в ръце до кокала,
предаде се Лютица Богдана,
помоли се Лютица Богдана,
помоли се Айрадин войводи:
- Хей те тебе Айрадин войводо,
Айрадине, ти мой милни зетьо!
Не губи ме в твойте равни двори,
най ми пусни троица теляди:
да си викат низ Айрадин града:
"Сбирайте се, мало и големо,
та излезте в Айрадинското поле,
да гледате, сеир да чините,
как ще гине шурея от зетя!"
Послуша го Айрадин войвода,
викали са троица теляди:
викали са низ Айрадин града;
събрало се мало и големо,
та излезли в Айрадинското поле.
Извадиха Лютица Богдана,
извели го до петстотин души,
избрали са троица джелати,
да му земат руса буйна глава.
Примоли се Лютица Богдана:
- Хей ви вази, троица джелати,
пуснете ми ръчица левица,
да съблека сирмено елече,
да даря на мойто унуче,
да запомни, че е уйкя имал!
Чули са го трица джелати,
отвързали му ръчица левица;
а той беше, сиромах, левичерин,
та подскочи на юнашки нози,
хем си грабна тънка остра сабя,
развъртя се налево, надесно,
та погуби до петстотин души
и пристигна Айрадин войвода,
улови го за десната ръка,
съсече го в Айрадинското поле.
Повърна се Лютица Богдана,
та оти Айрадину в двори;
посрещна го мила сестра Мана,
той отреза нейна руса глава
и я гуди у конската торба;
и запали от мерджан сарае,
и улови до три унучета,
та ги фърли във буйни огньове,
да не растат и да не порастнат,
кат порастнат, душманлък да чинят,
разчуло се увред на далеко,
че загина Айрадин войвода,
повърна се Лютица Богдана,
та разпусна до триста робини,
коя от де й дома да си иде.
Отиде си Лютица Богдана,
отиде си у равни дворове,
та повика Лютица Богдана:
- Излез, излез, моя стара мале,
че ти нося тежка армагана,
прати ти го мойта сестра Мана.
Ей го, мале, във конската торба,
пратила ти една либеница!
Възрадва се старата му майка,
па юзела тая конска тарба;
та надникна във конската торба,
съгледала щеркина си глава
и си викна жално да си плаче:
- Ой, Богдане, от Бога да найдеш!
Защо закла милата си сестра!
А Богдан я тихо придумваше:
- Мълчи, мале, мълчи, стара мале!
Издаде ме мойта мила сестра,
предаде ме, мале, Айрадину:
изведоха ме песттотин души,
изведоха ме в Айрадинското поле.
отредиха до трима джелати,
да ми земат руса буйна глава.
А то бе се Богу нажалило,
не можаха мене да погубят,
аз им върнах и си им надвърнах.
Де се помни за моята сестра,
де се помни до век и амина,
кога си е брата издавала,
издавала, брат и да загине.
Тогава му майка му продума:
- Да ми си жив, Лютица Богдане!
що дирила, тя е намерила!
Оттогава песня останало,
да се пее, да се споменува:
сестра брата кога ще предава,
да си смисли Манината глава!
Да не беше туй чудо ставало,
то не би се сега приказувало!
Наздраве ви, кумове, сватове!
Добре сте ми песен послушали,
дайте сега кому колко й драго
и пийнете това винце благо.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.