86. БРАТ БРАТА НЕ ХРАНИ, НО ТЕЖКО МУ, КОЙ ГО НЯМА

Сенки из невиделица

Имала й мама, имала й
до двама сина близнака,
Стоян и Никола, двамата.
Храни ги мама, пази ги,
раснаха, та пораснаха,
станаха млади ергени.
Мама Стояна ожени,
ожени и го задоми.
Доде време да са разделят
с негово братче, близначе -
близначе братче Николчо,
да делят братя, да делят
бащина стока голяма,
бащини буйни курии,
бащини ниви големи
и още росно ливаде,
и бащино тежко имане,
бащино конче хранено
и пусти сиви соколи.
Делиха, крамолиха са
сичка са стока раздели,
най-подар ми останали
бащини сиви соколи.
Като соколи деляха,
по еднонко братя вземаха,
секи го у тях заведе;
бре гиди сиви соколи.
Нал не са братя деляха,
те си височко хвъркаха
и си разходки правяха,
пак на земя слизаха
и в Николчови отиваха, -
не можеха да се разделят.
Стоян се люто разсърди,
че влезе в тъмни яхъри,
изведе конче бащино,
че го хубаво постегна
и на Борянка извика:
- Любе, Борьенке, Борьенке,
да излезеш да ма йзпруодиш,
аз ша във кара да утида,
курии да си обиколя
и още росно ливаде,
бащини ниви големи,
разтуха да си направя,
сърцето да си утеша.
Тебе те тука оставям,
и нещо ша ти поръчам,
работа да ми извършиш.
и Борянка си излезе,
излезе да го провожда
а той и Стоян наръча:
- Любе, Борьенке, Борьенке,
като си от двори изляза,
хубаво да са опретнеш,
и скоро до са разшеташ,
хлябове да си замесиш,
меси ги и ги опечи;
заколи пъстра паунка,
наготви ясте хубаво,
й вътре отрова да туриш,
Николчо да си повикаш,
моето братче-близначе, -
да яде, да са нахрани,
Николчо да са отрови,
почине, да са помине, -
да остане, либе Борьенке,
бащина стока за нази,
сичко за мене да бъде.
Борьенке, ша ти наръчам:
ако Николчо не отровиш,
главата ша ти отрежа,
ако ще би, либе, да отиде, -
глава за глава да бъде.
Като си Стоян наръча,
и си кончето възседна,
поведе двата сокола,
във къра Стоян отиде,
Борянка сама остана,
на дворите са запряла,
та па са чуди и мае,
какво да стори, да прави,
Николчо да си отрови.
Че са Борянка опретна
и са скоричко разшета,
хлябовете си замеси,
меси ги и ги опече;
заклала й пъстра паунка,
наготви ясте хубаво,
ала вътре отрова не турна, -
не кайдиса да си отрови
нейното, мари, деверче,
щот и са много досвидя,
че то е клето сираче,
че нема нийде никого,
всичко й буля му останала,
буля му да го запази.
Като Борянка наготви,
положи сладка обяда
и си Николчо покани.
Буля драгинко думаше:
- Драгинко, драги Николчо,
я ела, драги, на обяда,
да ядем, още да пием
и нещо ша ти обадя,
како й батю ти заръчал,
като във къра отиде.
И той Николчо отиде.
Хапнали, още сръбнали,
и тя зафана буля му,
зафана да му разправя:
- Драгинко, драги Николчо,
да знаеш, ала не знаеш,
батю ти в къра отиде
курии да си обиколи
и още росно ливаде,
и бащини ниви големи;
на мене, драги, заръча
паунка да си заколя,
да сготви ясте хубаво,
и вътре отрова да тура,
драгинко да та поканя,
да ядеш, да са нахраниш,
драгинко да са отровиш,
починеш, да са поминеш, -
да остане, а бре драгинко,
бащина стока за него,
сичко за него да бъде.
Пък аз, драгинко, наготвих,
ала отрова не турнах, -
не кайдисах да та отровя,
щот ми са млого досвидя,
че немаш нийде никого.
Драгинко, ша та попитам:
како да сторим, да праим,
живота да си завардим,
да не ни батю ти затрий.
Ази съм жена глупава,
ала ми й ума стигнало:
да рачиш да ма послушаш,
ти жив-мъртъв да станеш,
във средкъщи да легнеш,
ша извадя платно тънено,
тънено, тънко леняно,
лицето ша ти закрия,
свещица ша ти запаля,
и с тамян ша та запуша;
ша викна да си заплача,
да плача, да та оплаквам,
както са смъртник оплаква.
Кога си доде батю ти,
да не та, драги, завари,
че съм та жив оставила,
че ми главата отрязва.
Млого ми страшно наръча,
ако не та тебя отровя,
батю ти ша ма заколи,
главата ша ми отреже,
ако би ще да отиде, -
глава за глава да бъде.
Той я Николчо послуша:
жив се на мъртъв престори,
във сред си къщи полегна,
тя го буля му покрила,
със тънко платно леняно,
и му свещица запали,
и викна да го оплаква.
Бре гиди Стоян-Стоене!
Като си в къра отиде
и си курии обиколи,
че слезе ддолу в чаири;
там има дърво високо,
под него вода извираше,
там кладенец си имаше;
Стоян от конче послезе,
водица Стоян да пие,
хем малко да си почине,
кончето да си напои.
Нему се дрямка додряма,
че легна Стоян да поспи;
той са на възнак избърна
и към небото погледна,
че видя Стоян, там видя,
като орле са виеше,
орле ми, черно гарванче.
На Стоян шега идяше,
за нищо не го имаше,
че пусна Стоян сокола,
с орлето да се преборят,
да гледа сеир да струва,
дали орлето ша надвий,
или сокола ша надвий.
Като се двете завили,
орле на сокол надвило,
надолу с глава бутнало;
той пусна Стоян другия.
Бре гиди сиви соколи!
Като са орле завили,
те на орлето надвили
й надолу с глава бутнали.
Пустото орле-гарванче
млого си жално пищеше,
майка си люто кълнеше:
"Бог да убие майка ми!
Лятото - шестях месеца,
два пъти да е мътила
братче да ми й отвъдила,
да ходим, да са водиме,
ний двама да са оттърваме
като тез двата сокола!"
Като Стоян лежеше,
на орле думи слушаше;
тогас му ума стигнало,
че нему й братче потребно
да ходят те, да са водят,
двамата да са оттърват...
Скоро си конче възседна,
млого си бърже покара,
бързо Стоян да си иде,
Николчо да си завари
да не го й буля му отровила.
Като си в двори улезе,
на двора конче остави
право си в къщи улезе.
Борянка жално плачеше,
вощени свящи горяха.
Стоян Борьенки думаше:
- Любе, Борьенке, Борьенке,
кое ти, мари, наръчах,
стори ли, направи ли го,
че отрови ли Николча,
моето братче-близначе?
Тя му Борянка казваше:
- Либе Стоене, Стоене,
как не ша, бре, направи,
как нема да го отрова
като на мене наръча:
ако Николча не отровя,
главата ша ми отрежеш!
И аз се млого уплаших,
да не ме мене затриеш,
скоро Николча отрових,
скоро му душа излезе;
сега Николчо почина,
почина и се помина;
аз му лицето позакрих,
със тънко платно леняно,
и му свещица запалих,
и със тамян си запуших;
ша викна да си заплача,
и викнах да си оплаквам,
както са смъртник оплаква,
кумшии да не угадят,
че сме го, бре, отровили,
че ни живота довършват,
язък е, либе, за нази!
Тежка й кръвнина паднала
на наща къща, Стоене,
че ка ша да се опазим,
като Николчо отровихве,
кумшии да н' на издирят?
Де зачу Стоян таз дума,
млого му мъчно станало
и той си жално заплака,
и над Николчо отиде;
тогас са изясно провикна:
- Братче ле, братче-близначе,
ти мойо братче Николчо,
я лежи, братче, да лежим,
ний двама да се заведем,
когат са сами сбъркахме
и се, братче, латисахме
за бащина стока голяма,
за пусти сиви соколи,
и още тежко имане,
и си живота свършихме.
Че извади остро ножченце,
посочи да се заколи,
във сърце да са удари;
Николчо тропом подскочи,
че му ръцете улови,
не даде да са заколи.
Всичко Борянка извърши,
щото бе жена хитричка,
хитричка, хем и разумна,
че тя си братя заварди
да не са двама затрият.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.