81. ОВЧАР И ЧУДОТВОРНИЯ МУ КАВАЛ

Сенки из невиделица

Стоян си стадо размамя
воз тия бели Дунаве,
сас тия бели кавале
излезна люда низ Дунав,
та си млад Стоян излюди.
Върла го дремка одрема,
та легна Стоян, та заспа,
та му е стадо бегало;
през бел е Дунав минало,
та в Влашка земя отишло.
Та са го власци делили
на сеедемдесе делове;
и са се власци карали
за тоя овен Караджа,
що носи звънец позалтен,
и тая бела щирица, -
нигде се във дел не падат,
за них се власци карали.
Сепна се Стоян, сабуди.
Нигде му стадо немаше,
Стоян се чудом чудеше,
дека че стадо да найде;
та стана Стоян, та ойде,
дека слънцето изгрева,
та па си слънце питува:
- Слънчице ясна огрево,
ти грееш, слънце, високо,
ти видиш, слънце, далеко,
виде ли стадо големо?
Слънце на Стоян думаше:
- Стояне, млади кехайо,
не съм ти стадо видело -
да станеш да си попиташ,
дето месецо изгрева:
он грее деня и нощя
ега е стадо он видел.
Та стана Стоян, та ойде,
дека месецо изгрева,
та па пита, попита:
- Месеце ясни месеце,
ти грееш деня и нощя,
виде ли стадо големо?
Месец на Стоян думаше:
- Стояне, млади кехайо,
не съм ти стадо я видел, -
да станеш рано да ойдеш,
кога се заран зазаря,
когато дзвезда изгрева
изгрева дзвезда зорница;
тя грее деня и нощя
она е стадо видела.
Стоян си месец послуша,
та ютро рано подрани
при тая дзвезда зорница,
изгрея дзвезда зорница,
сичката земя просвети.
Стоян я пита, попита:
- Дзвездице, ясна зорнице,
ти грееш деня и нощя,
виде ли стадо големо?
Дзвезда му тогай казуе:
- Стояне, млади кехайо,
я сам ти стадо видела:
твое е стадо бегало;
през бели Дунав минало,
та в Влашка земя отишло,
хем са го власци делили
на седемдесе делове;
и са се власци карая
за тоя овен Караджа,
що носи звънец позалтен,
и тая бела щирица, -
нигде се у дел не падат,
за них се власци карая,
не може да се погода,
погода, да ги раздела,
още се власци карая.
Па земи медни кавале,
па си отиди край Дунав,
та си засвири на лево,
на лево и па на десно,
ега те стадо дочуе,
дочуе стадо, да дойде.
И Стоян дзвезда послуша,
та юзе медни кавале,
та па отиде край Дунав,
на тие високи брегове,
та па си с кавал засвири,
на лево и па на десно;
и сас кавал сборува:
"Моето стадо големо
дека ме чуе, да дойде,
защо им трици разносим,
разносим, да ги накърмим."
Дочу го овен Караджа,
па си на стадо думаше:
- Хайдете да побегнеме,
Стоян ни трици разноси,
разноси, да ни накърми.
Като си овен продума,
сичко се стадо сблеяло,
овен Караджа най-напред,
що носи звънец позалтен,
по него бела щирица.
Па са у Дунав рипнали,
низ влашка земя утекли,
през бел са Дунав минали!
Код млад Стоян са отишли,
дето си свири с кавале.
Като ги Стоян съгледа
и си е стадо пресретнал,
овен Караджа целивал,
защо му стадо доведе.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.