75. СЪНЯТ НА ЯНИЦА (НЕЩАСТНА СВАТБА I)

Сенки из невиделица

Прочула се е Яница,
Яница една у майкя,
прочула се - лична-прелична!
Заиска Милен Яница
през девет града десети,
заиска я, дадоха я.
И за сватба одумаха.
Майкя Яница плетеше,
дремка удрема Яница,
па и полегна на скути
и тоя час се събуди,
па си на майкя говори:
- Разтуряй, мале, годежо, -
горок си санак санувах:
че Милен гради чардаци,
на чардаците - пиргове
и на пирговете сив сокол;
сувреха му се чардаци,
камик по камик биеха;
на Миленова ножница
мъртва кошута лежеше.
Майкя Яници говори:
- Не бой се, щерко Янице,
това си сама тизека;
що се сувреха чардаци,
това са твои сватове;
щото е било сив сокол,
това е Милен млад юнак.
Току си това думаха
и сватове напуниха,
от коне се соседнаха,
на чардаци се качиха,
на трапези наседаха,
мало пиха и ядоха.
Проговори кум господин:
- Изведете девойката,
куму рака да целива
и се редом на трапеза;
да варкаме, да идеме,
оти ни е дом далеко,
девет града, та десети.
И они го послушаха,
Изведоха девойката,
куму рака да целива
и се редом на трапеза;
от чардаци наслезнаха
и коне си возседнаха.
Изведоха девойката.
Майкя и им говореше:
- Два девера, два пауна,
Яница да ми чувате, -
не ми е на кон яздила.
Па тогава я повели,
та си поле изминаха,
приеха гора зелена.
Пролете елен низ гора,
си се сватове пущиха
да гонят рогат елена.
Остана сама Яница
у тая гора зелена.
Пролете пиле през гора, -
Яници кон се подплаши,
стърмено и се закачи
за вита ела зелена.
Яница вика, що може:
- Боже ле, мили Божице,
нема ли нейде жив човек,
стърмено да ми откачи
от вита ела зелена?
Дочул я е самси Милен,
па си дойде при Яница,
стърмено да и откачи,
и я пригърна, целива;
отпреха му се ножове,
Яници сърце удриха, -
потекоха църни кърви.
Яница - хитра, разумна,
та си бръкна у пазуха,
та извади бел тестемел,
та затисна църни кърви.
И сватове се собраха,
та си тогава пойдоха.
И на среща им свекърва,
та си посреща Яница,
и стърмено и дигнала.
Ка си Яница видела,
тя на Яница говори:
- Снахо, Янице, Янице,
какво ми те хвалеха,
дека си бела, цървена, -
току си бледа и жълта,
като дуня недозрела!
Она и нищо не каже.
Яница качиха на чардак.
Па си седнала Яница,
извади си бел тестемел,
потекоха църни кърви,
и с душа се растанала,
ка видял Милен Яница,
дека се с душа растави,
и он си ножа извади,
та се сам себе убоде.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.