74. МАЙЧИН СТРАХ ЗА ЧЕДО (ЮНАК УБИВА НЕПОЗНАТИЯ СИ БРАТ)

Сенки из невиделица

Събрале са се набрале,
кой братец, кой побратимец,
кой сестра, кой посестрима,
на тая хладна механа;
Янкул си нема никого,
ни братец, ни побратимец,
ни сестра, ни посестрима.
Той на дружина думаше:
- Дружино верна, сговорна,
сладко да ви е едене,
пивко да ви е пиене,
мене ми изин удайте,
до дома малко да ида.
Че си у дома отиде,
та на майка си думаше:
- Мале ле, стара майчице,
нещо ща да та попитам:
нямам ли нейде някого,
я братец, я побратимец,
я сестра, я посестрима?
Майка Янкулу думаше:
- Синко Янкуле, Янкуле,
имаше, мама, имаше
едного братец Богоя,
ей сега девет години
как си от дома излезе,
та си го мама не знае,
де е, мама, и накъде е,
нити ми книга проводи.
Янкул майци си продума:
- Мамо ле, стара майчице,
азе ще, мамо, да ида,
братец Богоя да търса,
дано го, мамо, намеря,
дано го, мамо, доведа.
Па стана Янкул, па стана,
та стегна конче хранено,
с руйно го вино нопои,
със бял го ориз назоби,
и на майка си продума:
- Мамо ле, стара майчице,
я дай ми таржик със стрели!
Майка Янкулу думаше:
- Синко Янкуле, Янкуле,
не ходи, синко, не ходи,
че го е мама жалила
до сега девет години,
и теб ли майка да жали,
да жали, да не прежали?
Па стана Янкул, отиде
да търси братец Богоя.
През девет села премина,
кога в десето да иде,
мина си поле широко,
настана гора зелена;
то му се дрямка додряма
през тая гора зелена,
та викна Янкул, та запя,
дрямката да си разтури.
Тъкмо седеше Богоя
със седемдесет юнаци,
със седемдесет и седем.
Кога си зачу Богоя
Янкуловите гласове,
вакли ягнета ядеха,
руйно си вино пиеха,
той на дружина думаше:
- Ей си ви вази, дружина,
ей сега девет години,
как сме в гора зелена,
не смее птичка да хвъркне
през тая гора зелена,
нежели човек да мине;
хайде, дружина, идете
на кръст пътища хванете,
та да си него стигнете;
не го бийте, ни карайте,
саде го при мен доведете,
да си го ази попитам,
дали е юнак над юнак,
или е някой луд пиян?
И дружина го слушала,
на кръст пътища хванала,
та си при Янкул отишле.
Като ги Янкул съгледа,
той си от коня отседна,
па си таржика разпаса,
закачи Янкул да хвърга.
Кога си стрели хвъргаше,
тежки лешове падаха, -
от седемдесет дружина,
от седемдесет и седем,
саде бе един останал
и той се Янкулу молеше:
- Холан, незнайно юначе,
саде ме мене остави,
че съм си един у майка,
един съм и погоден съм.
И Янкул го домиляло
та си го Янкул остави,
а той се назад повърна,
та при Богоя отиде,
па на Богоя думаше:
- Богоя, страшна войводо,
той ми е юнак над юнак,
не ми е бил луд и пиян.
Закачи стрели да хвърга.
кога си стрели хвъргаше,
тежки лешове падаха.
От седемдесет дружина,
от седемдесет и седем,
саде си азе останах,
и то са азе измолих
и дойдох да ти обада.
А Богоя са ядоса,
взема си сабя френгия
па при Янкула отиде,
та са с Янкула хванале.
Мало са нещо бориле,
до три дни и до три нощи,
Янкул Богоя повали,
а Богоя му продума:
- Холан, незнайно юначе,
я си погледни нагоре,
да видииш що е станало!
Янкул нагоре погледна,
Богоя извади ножченце,
удари Янкул в сърцето.
Янкул си викна, заплака,
и си му гърло продума:
- Нали ми майка заръча,
не ходи, синко, не ходи,
брата Богоя да търсиш,
че го е мама жалила
до сега девет години,
и теб ли майка да жали,
да жали, да не прежали?
Като си зачу Богоя,
Янкуловите гласове,
той си повърна ножченце,
та са в сърцето прободе
и из гърлото продума:
- Лежи, Янкуле, да лежим,
та майка ни да ни жали,
да жали, да не прежали.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.