67. МЪРТЪВ БРАТ

Сенки из невиделица

Де са е чуло, видяло,
три пъти жена да близни,
три пъти по трима сина,
станали дор девет братя,
дор девет братя близнаци.
Една дъщеря Петкана.
Сичките мама ожени,
ожени и ги задоми,
току Петкана остана,
и за Петкана доходат,
да Петкана иская
през девят села в десето.
Мама Петкана не дава,
че било твърде далеку:
нито Петкана ще дойде,
нито пък мама ще иди.
Най-големият брат Лазар,
той си на мама думаше:
- Я дай ми я, мамо, я дай ми я,
че ний сме дор девят братя,
по веднъж ще та заведем
у Петканини на госте,
девят ми пътя ще стане.
Мама Лазарчо послуша,
та си Петкана посгоди
през девят села в десето.
Като са сватба додоя,
млада Петкана да земат,
Петкана плаче, не рачи,
че било твърде далеко:
през девят села в десето.
Като Петкана излези,
черна чума в къщи влези.
Морила й чума, морила,
дор девят братя близнака
и девят снахи се млади, -
остави девят унуки.
Когато дойде събота,
сичките мама прелива,
прелива и спомянува.
Я Лазара не прелива,
не прелива, не спомянува.
Най си го мама кълнеше:
- Да се провалиш, Лазаре,
земята да та не прией,
че ми Петкана издади,
не мога у тях да ида,
нито Петкана дойожда.
Лазар са от гроб молеше:
- Чуваш ли, Боже, виждаш ли,
как си ма мама проваля?
Я дай ми, Боже, я дай ми,
пръстчица - лека снаджица,
съндъче - бързо ми конче,
кръстчето - жълта бъкличка,
да ида, Боже, да ида
Петкана да си калесам,
мами на гости да доди, -
доста ме мама проваля!
Богу се жалба нажали,
стори го Господ, стори го,
пръстчица - лека снаджица,
съндъче - бързо му конче,
кръстчето - жълта бъкличка,
и Лазар стана, отиде.
Като на порти почука,
Петкана стана, отвори;
като го видя Петкана,
тя му ръката поела,
та му ръката целуна, -
ръка му на пръст мирише,
на мухъл, на черна земя.
Петкана дума Лазару:
- Брайно ле, бате Лазаре,
що ми на мухъл миришеш?
Лазар я хитро лъжеше:
- Сестро Петкано, Петкано,
като ти, сетро, излезе,
и си ни мама раздели,
девят сме къщи градили,
тежък сме чамур дигали,
затуй на мухъл мириша.
Я хайде, сестро Петкано,
че мама лежи, умира,
я ще заварим, я не щем.
И Петкана са й събрала,
че са във пътя тръгнали.
Вървели, що съ вървели,
Петкана дума Лазару:
- Брайно Лазаре, Лазаре,
що ми на мухъл миришеш, -
на мухъл, на черна земя?
И ти й сукница прогнила?
Лазар Петкани думаше:
- Сестро Петкано, Петкано,
като си тръгнах във пътя,
летна ми роса припадна,
та ми сукница намокри,
не можах да я просуша,
затова й сукница поргнила.
Вървели, що са вървели,
минали гора зелена,
едно ми пиле пееше:
- Божне ле, вишен Господи,
де се е чуло видяло,
жив чуляк с мъртъв да върви!
Петкана дума Лазару:
- Бате Лазаре, Лазаре,
какво ми пиле пееше:
де се е чуло видяло,
жив чуляк с мъртъв да върви!
Лазар Петкани думаше:
- Я върви, сестро Петкано,
тука е гора зелена,
сякакви птички имало,
сякакъв език разбират.
Вървели, що са вървели,
сичките ниви жънати,
техните ниви се стоят.
Петкана дума Лазару:
- Брайно Лазаре, Лазаре,
сичките ниви жънати,
я ваште ниви се стоят?!
- Я върви, сестро, я върви,
девят си къщи градихме,
ниви си не ожънахме.
Кога във село да влизат,
Лазар Петкани думаше:
- Я върви, сестро, у нази, -
кога те мама попита,
кой си та, щерко, доведи,
право на мама да кажеш:
Бати ма Лазар доведи.
Ако ти вяра не фани,
я на ти, сестро, пръстена,
пръстена, мена сребърна,
подай пръстян сребърян,
дето го й мама купила,
кога се с булка меносвах,
мама ще вяра да фане.
Я ща да ида, сестро льо,
до голямата могила,
имаме нива голяма,
жъната, недожъната,
ще ида да я обида.
Петкани у тях отиде, -
девет им внуки плачеха,
я мама си ги миреше.
Петкана мами извика:
- Стани ми, мамо, отвори!
Майка и от къщи викаше:
- Чумо льо, черна чумо льо,
не ти ли стига, чумо льо,
дето ми, чумо, умори,
дор девят сина близнака
и девят снахи се млади,
ми още идеш, чумо льо,
за девят малки унучки?
Петкана мами думаше:
- Стани ми, мале, отвори,
аз не съм черната чума,
най съм ти щерка Петкана.
Майка и тогис отвори
и на Петкана говори:
- Кой си те, щерко, доведе,
сега девета година
на гости не си дойдала?
Петкана дума на мама:
- Бати ме Лазар доведе.
Мама Петкани думаше:
- Я лъжи, синко, кого щеш,
мама си не мойш излъга.
Бати ти Лазар, Петкано,
сега девета година,
как е от чума загинал.
Петкана дума на мама:
- Ако ми вяра не фаташ,
я на му, мамо, мената,
мената, пръстян сребърян!
Нейната стара майчица,
като пръстяна видяла,
тогив е вяра фанала, -
двете с Петкана плакали,
дорде са двете умрели.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.