58. ГЛУХОНЯМ ЗЕТ ПРОГОВАРЯ ПРИ ВЕНЧАВАНЕТО

Сенки из невиделица

Остана Станка сираче,
при мила майка, без баща,
няма кой Станка да отгледа,
че я отгледа батю и.
Че расна Станка, порасна,
станала й двайсе годишна,
тежки неволи прекара:
кога се скара с батю си,
буля и нищо не знаи;
кога се скара с буля си,
батю и нищо не знаи;
мило ги Станка вардила,
да не им дослук развали,
да не им къща разсипе.
Че я батю и сгодява,
сгодява, пръстен менява,
за едно момче болярско.
Млого е момче богато,
ала е момче хем нямо,
хем нямо момче, хем глухо.
В събота й рано станала,
равни дворове премела,
сметник на пътя изхвърли;
кога надолу погледна, -
надолу къде полето,
силна се й сватба задала,
от друго село в тяхното.
Станка се назад повърна
и на батя си думаше:
- Я излез, батю, погледай,
каква се й сватба задала,
от друго село в нашто.
Коя ли ще е честита,
болярско момче да води,
болярска къща да реди?
Батю и на Станка думаше:
- Като ме питаш, да кажа:
досега скришом вършихме,
но ниня ще ти обадя,
че ти си, Станке, сгодена,
сгодена, пръстен менена,
за това момче богато.
Млого е момче богато,
ала е нямо и глухо.
Като е Станка зачула,
викнала и заплакала
и на батя си думаше:
- Убий ме, батю, затрий ме,
ала ме нему не давай!
Доде си Станка издума,
двора се пълен напълни
със тази сватба болярска.
Силом са Станка хванали,
силом и коса разплитат,
силом и руба облякоха,
девет я була булиха,
се ги е Станка съдрала.
Станкина млада кръстничка,
тя си на Станка думаше:
- Станке ле, млада кумице,
девет ти була прощавам,
ала десето не давам.
Че са я Станка булили,
към венчане я повели.
Като в черкова улезли,
черковата се затвори,
и кандилата огаснели,
поповете са онемели.
Викнала й Станка да плаче:
- Боже ле, вишни Господи,
не ми ли, Боже, дотегна,
двайсе години сираче,
че ме батю сгодява
за едно момче болярско:
млого е момче богато,
ала е нямо и глухо.
Като на нива отидем,
как ша си дума разменим?
Тогас са й Господ той смилил,
че си и момче продума:
- Не плачи, Станке, не плачи,
досега беше злочеста,
пониня ша си честита,
болярско момче да водиш,
болярска къща да редиш.
Че се черкова отвори,
и поповете запели.
Нейните девет зълвички,
като брата си зачули,
че си е брат им продумал,
нанизи от врат снемаха,
и ги на Станка качяха,
и си на Станка думаха:
- Честито, Станке, от нази,
дето брата ни накара,
със тебе да продума,
ето веч двайсет години,
дума не сме чували.
Че ми са Станка венчели, -
като са Станка венчели,
като на порти отишли,
Станкини девет зълвички,
те на тейни си думаха:
- Тейни ле, стари тейни ле,
да даваш, тейни, харизвай,
харизвай, тейни, и давай,
че тя брата ни накара,
накара, тейни, продума,
във черкова на венчене.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.