44. МОМА В ТЪМНИЦА

Сенки из невиделица

Де се е чуло, видяло,
мома в тъмница да лежи,
като ми Йова, Йово ле!
Лежала девет години,
комшии я забравили,
майка и не я забравя,
не я забравя, не оттъжва.
Ранила рано в неделя,
донесла вода неделска,
че си очите омила,
запали свеща восъчна
и се на Бога помоли:
- Божне ле, мили Господи,
стори ма, Боже, направи
една ми гада-гадинка:
я птичка, я лястовичка,
барим ми сива гълъбка,
да хвръкна, Боже, да кацна
на Йовините тъмници,
да видя Йова що прави,
жива ли й, Боже, здрава ли й!
Де седял Господ, та слушал
де седял ангел, та писал:
стори я Господ, направи
една ми сива гълъбка;
поела дълги пътища,
тъмничарските друмища.
Кат на тъмница стигнала,
кацнала и заплакала,
че плаче, още и гуца.
Дето и сълза капнала,
мрамор се камък топеше.
Йова се отвътре чудеше:
- Божне ле, мили Господи,
Станало й девет години,
как във тъмница аз лежа,
аз лежа, Боже, аз боля,
не ми тъмница прокапа, -
на десетата година
що ми тъмница прокапа?
Йова тъмничар думаше:
- Тъмничарино, тъмничарино!
Я ми тъмница отвори,
малко навънка да изляза,
да видя кое е време:
деня ли й, Боже, нощя ли й,
зиме ли й, Боже, лято ли й,
или е хубава пролет...
Станало й девет години,
как във тъмница аз лежа,
аз лежа, Боже, аз боля,
не ми тъмница прокапа,
на десетата година
що ми тъмница прокапа?
Йовината стара майчица
тя си на врата похлопа
и си на Йова думаше:
- Йово ле, казъм, Йово ле,
тук ли си, Йово, тук ли си?
Йова мами си думаше:
- Мале ма, стара мале ма,
тука съм, мале, тука съм,
тука съм, ала защо съм...
В коса ми гняздо извили,
дор две зъмчета извили.
Първо ми меса късаше,
второ ми кръвта пиеше. -
Идат ми, мамо, идат ми,
сутрина, вечер доходат
дор две ми бели кадъни,
думат ми, мамо, казват ми:
- Йово ле, бяла българко,
предай се, Йово, предай се.
турчину, тъмничарину,
да те от тъмница изкара!
Йовината стара майчица
тя си на Йова думаше:
- Йово ле, казъм, Йово ле,
предай се, Йово, предай се
турчину, тъмничарину,
да те от тъмница изкара!
Йова мами си думаше:
- Мале мо, стара мале мо,
и ти ли си ми душманка?!
Девет съм години лежала,
още девет, мамо, ще лежа,
пак не се, мамо, предавам
турчину, тъмничарину...
Деня ми й мъчно, не твърде,
нощя ми й твърде усилно,
кога ми дойде на ума,
че моми кладат седенки,
викуват, та запеюват,
и момци свирят с кавали...

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.