147. РОБИНЯ ОСВОБОДЕНА ОТ ЗАХВЪРЛЕНОТО И ДЕТЕ

Сенки из невиделица

Де са е чуло-видело
на мирна земя два царя:
татари и еничари,
бели българки робили,
ют сека къща по роба,
ют Стоянови три роба:
млад Стоян с булка Тодора,
бременна с мъжко детенце.
Кат са я зели татари,
със млад Стояна делили.
Вървели, що са вървели,
минале поле широко,
настали гора зелена.
Тодора назад юстава,
най-младо турче продума:
- Тодоро, млада робиньо,
защо назаде юставаш,
защо ми роса не обираш,
кончето да се не роси?
Тодора дума продума:
- Мъка ми рожба дотеже,
тя скоро ще се добие.
Тогава роби запрели,
Тодора нищо не спира:
Ходи из гора зелена,
че търси дърво два брата.
Намери дърво два брата,
тамо си рожба добила.
Тодора булка хубава
с бистри го сълзи окъпа,
там го Тодора закърми,
хубаво име кръстила,
хубаво име "Дамяне".
Зелен си пояс юдвърза,
мъжко детенце повила,
та му е люлка сложила,
Тодорка дума продума:
- Чедо Дамяне, Дамяне,
тук ще те мама юстави,
сред тая гора зелена,
помежду поле широко.
Кога ветар повейне,
той ще те, мама, залюле,
когато дъждец повали,
той ще те, мама, юкъпе,
кога кошути поминат,
те ще те, мама, накърмат.
Чедо, Дамяне, Дамяне,
да раснеш, да ми пораснеш,
двайсет години да станеш,
да търсиш, мама да търсиш,
от пленство мама да спасиш.
Тодорка робе замина,
че е пред робе тръгнала
росата да си юбира,
конето да се не росат.
Вървели, що са вървели,
влезли във земя татарска,
във тия села татарски.
Тамо татари станали,
робите да си разделат.
Кои ги зимат за слуги,
татарче дума продума:
- И аз ще земем Тодорка!
Тодорка тежко въздъхна
и се на Бога помоли,
дано се нему не впадне.
Нали е младо проклето,
че то Тодорка ютдели,
че не я другом юстави.
Седели, що са седели,
до седемнайсет години.
Яла се роби свободили,
робите да си работат
в събота срещу неделя.
Че на чешмата отишле,
студена вода наливат.
Из пътя върви юначе,
юначе момче българче.
Тодорка булка хубава,
въздигна глава нагоре,
без да се сети за Дамян.
Той на чешмата пристигна
и си на булки говори:
- Ази от език не зная,
български ще ви попитам:
Коя ще може откаже,
къде ще можем нощувам,
че утре имам да ходим
из ваште села татарски?
Че яз съм малък юстанал,
а майка ми е робиня,
татари са я робили;
кога ме майка оставила,
ситно ми писмо писала,
и го във люлка сложила;
когато съм аз пораснал,
че аз съм писмо ноучил,
мамино писмо отчетох;
яла ми сърце не трае,
да знаем, ази да знаем,
че моя майка робиня,
при тия черни татаре,
татаре и еничаре.
Тодорка сълзи порони
и се за Дамян фанала:
- Чедо, Дамяне, майкино,
аз съм те клета юставила
сред тия гори зелени
и между тия шумаци.
Дамян си жално заплака
и при татари ютива,
че не ще да им изкаже.
Той на татари думаше:
- Татари и еничари,
аз търсим място за мене.
Дано си слуга юстанем
при тия бели българи,
що им езика разбирам,
да мога да им говорим.
Татаре дума продумат:
- Немаме бели българи,
сичките сме ги турчили,
мъжете им са войници,
момите им ги женихме,
бели ханъмки станаха.
Дамян си дума продума:
- Аз искам при вас да останем,
и мене да ожените.
Татари дума продумат:
- Имаме младо момиче,
за него ще те оженим.
Кога си Дамян погледна
че му татари довели
негова клета майчица,
за жена да я уземе.
Дамян се с това съгласи
да може майка да земе,
от пленство да я открадне.
Седел ми Дамян, поседел
тъкмо ми до девет деня
десети ден ми избегал.
Клета си майка юткара,
в бела България изведе.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.