145. СЕЛИМА ЦИГАНСКА РОБИНЯ

Сенки из невиделица

Селимо, моме Селимо!
Чули сме зрели ягоди
и презреяли молини;
сите се моми справяа,
сите кят моми да идат,
Селима сака да иде.
Макя Селима не пуща
и на Селима думаше:
Селимо, моме Селимо,
седи ме церко Селимо,
тизе си мома малечка,
малечка, па си убава.
Колко са зрели ягоди,
толко са они далеко.
Селима макя не слуша,
та зема тесте ключеве,
отвори ладни зевници,
извади свилна премена,
та се премени Селима:
на рацето вити гривани,
на уши златни обеци,
на гърло бисер гердани.
Пойде Селима сос дружки
на пусти зрели ягоди.
Набрали са, що набрали,
кошници са напунили.
Кога гледаа оздоле,
нещо са църно зацърне!
Момите са исплашили,
та пръснали, побегнали.
Селима мома остана, -
тежко и сребро дотегна,
широк я свилник сопина.
Църното било татаре,
татаре - църни цигане.
Сите татаре минаа,
никой Селима не виде.
Най-после Велко татарче,
оно Селима согледа,
у трева дека лежеше.
Па окна Велко татарче:
- Ей вие, църни татаре,
колко сте слепи-кьорави,
я, елате да видите,
какво добро у тревата.
Повърнаа се татаре,
та си земаа Селима.
Повели я сос них да иде,
па я даали на Велкоте,
да му биде стопаница.
Водили се три години:
зиме по върли студове,
лете по тежки пекове,
одимаа мажко дете.
Поцърнела е Селима;
станала църна циганка.
През убав ден ми Велиден
стигнали ми са у село,
у село у Селимино.
Па са распнали катунье
под село у ливагьето.
Кога беше на Велидан,
пойде Селима да проси
по село и по кащите.
Па е ошла у стрина си
и на стрина си думаше:
- Даруйте ме, мила стрино!
Дарува я нейна стрина.
Па е ошла у макя си,
макя и платно ткаеше.
извикала е Селима:
- Даруйте ме, стара бабо,
сос Селимени свилници,
и сос дръпави кошули.
А макя и говореше:
- Назад, назад, ти циганко,
за Селима ми не думай,
ти Селимена прилико!
Па се повърна Селима,
повърна си и се разплака,
и си ойде у катуно.
Кога беше на втори ден,
на втори ден, на Велиден,
седи Селима, та плаче.
А Велко я уговаря:
- Селимо, моме Селимо,
защо ми седиш, та плачеш,
дали си е това село,
това село, вашто село,
та си от рода познаваш,
ели ти се оро игра?
А Селима му говори:
- Ни е това наше село,
ни по от рода познавам,
току ми се оро игра.
А Велко си и говори:
- Селимо, моме Селимо,
облечи кафтан доземи,
опаши сърма коланче
и сребро пафти на него,
нареди бисер до вежди,
върви жълтици до пояс,
и тия златни пръстене,
па иди, моме, на оро,
та ситно оро заиграй.
Послушала го Селима:
облече кафтан доземи,
нареди бисер до вежди,
опаша сърма коланче
и сребро пафти на него,
върви жълтици до пояс,
и тия златни пръстене,
па си ойде на орото.
Кога гледа, що да види!
Две и снаи песни поят,
и до них двете и сестри,
двата и бракя изводат.
Пойде Селима у оро
да се фане мегю сестри,
а сестри си я не пущат,
и на Селима думаа:
- Назад бре, назад, циганко,
се Селимена прилико!
Па се повърна Селима,
повърна и се разплака.
Па е пошла да се фане,
да се фане мегю снаи,
и оний си я не пущат.
Повърна се па Селима,
повърна се разплака се.
Па ойде мегю два бракя,
бракята и я пущили
у орото да поигра:
сос нодзе, цреве и газат,
сос раце и колан трошат,
сос глави и бисер кинат.
Тогай Селима продума:
- Бракя ле, мили бракенца,
не ми газете цревето,
не ми трошете колано,
не ми кинете гердано,
я сам сестра ви Селима!
Ка я бракята познали,
фанали, я прегърнали,
спущили са се две сестри,
две сестри и двете снаи,
одвеле са я при макя.
Плакали, що са плакали;
па две бракя думая:
- Селимо, сестро Селимо,
да утепаме детето
и това ти пръвно либне.
а Селима им говори:
- Бракя ле, мили бракенца,
не ми губете детето,
не ми губете любнето,
а ги водете, бракенца,
водете си ги у църква,
друго им име турете.
Послушали са ги два бракя,
у църква са ги отвели,
именята им менили.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.