134. ПРЕВЗЕМАНЕТО НА СТАЛАКА

Сенки из невиделица

Книга пише царо Солимано,
книга пише от града Стамбола.
Кат я пише кому ке я прати?
Ке я прати у града Сталака,
у Сталака на Сталакин Тодор:
- Фного здраве Сталакин Тодоре,
ето до тебе книга допращам,
да ми дадеш до четири добра:
Първо добро - твоя първа люба,
първа люба - Видасава млада.
Стига тебе измет да ти чини,
измет чини до девет години.
Да я дадеш на мене царица,
на царството ми заповедница.
Второ добро - джубе поклопено,
що покрива юнак от перчика,
от перчика - коня до копита,
щото е от сърма оплетено,
щот не фата ни сабя, ни куршум.
Трето добро - коня ждрелатого,
що се бие с магли и облаци.
И четвърто добро - твоя сабя,
твоя сабя, сабя димиския,
щото сече дърве и камене.
Даде книга на бързи татарин
да я носи у града Сталака,
у Сталака на Сталакин Тодор,
татарин я у Сталак отнесе,
и на Тодор на порти почука.
И Тодор си от кале излезе,
и татарин му книга подаде.
Тогай Тодор пред порти си седна
на тая ми пребела плющия.
Книга гледа и друга писува:
- Фного здраве, царо Солимано,
ето назад книга ти повръщам!
Не ти даам до четири добра,
доде ми е глава на рамена,
доде ми си очите гледаа.
Бери войска тебе колко драго,
ние с тебе двата да се бием.
Ако ти на мене си надвиеш,
просто да са ти четири добра.
И Сталака с кале ти прощавам,
сичка земя и сичка Сърбия,
ак надвия Стамбол ке ти зема. -
Върна книга по бързи татарин,
татарин я у Стамбол занесе,
У Стамбол, на цара Солимана.
Татарин я на царо подаде,
цар я разви на десно колено,
книга разви, книга да прегледа,
книга разви и книга прегледа.
Па си стана цара Солимана,
та си собра сто иляди войскя,
и товари топи и комбари,
и товари сто товара азна,
със азна аскера да си рани.
Па си стана Солиман, отиде,
отиде си у града Сталака.
Та кондиса на други две реки,
на други две: Сава и Морава.
Стовари се топи и комбари,
стовари си сто товара азна,
седе мало-фного три години,
та си бие Сталачкото кале
бие го с топове, с комбари,
па не може камък да открати,
а камо ли кале да разбие,
да разбие, градо да усвои.
Кога стапи четвърта година,
на Тодор се фного додеяло,
додеяло от фного гърменье.
Та се Тодор на кале изкачи.
На калето, на кула висока,
та се Тодор високо провикна:
- Стига гърме с топи и комбари
то станаа три години време,
и покара четвърта година,
от както ми ти калето биеш.
Ушите ми с топове проглуши.
Таком Бога и вера ристенска,
таком и црква света неделя,
и тако ми до четири пости.
Ак облека джубе поклопено
и си яхна коня ждрелятога,
и си зема сабята у рака,
та из кале я ке да излеза,
жив ке тебе в раце да те фата,
ке т' отсека нодзе до колена
и па двете раце до рамене.
Ке т' изваде очи на живота,
за инат на Стамбол ке те прата.
Сички Стамбол тебе да те види,
да те види и тебе да пита,
защо ти са нодзе отсечени,
защо ти са очи извадени?
А тизе на Стамбул да кажуваш:
Ке си одил на града Сталака,
да се биеш със Сталакин Тодор.
Земя сръбска ти да му уземеш,
земя сръбска и четири добра.
И царо си тогай войскя дигна,
си товари топи и комбари,
си товари сто товара азна,
та отиде царо на Стамбола.
На сред друми пашата го срещна
пресрещна го тоя Папас паша:
поп е било, па се потурчило,
потурчило за пусто пашаларство.
Па на царо паша говореше:
- Ой ле царо, царо Солимано,
кад си одил, на каде ке идеш?
А царо на паша казуваше:
- Ой ле пашо, пашо, Папас пашо,
ел ме питаш, право ке ти кажа.
Я си одих на града Сталака,
та си го бих три години време,
настапи век четвърта година.
Мачих града Стала да разбия,
да разбия, Тодор да убия.
Та да зема я града Сталака,
да зема и сичка сръбска земя,
да му зема и четири добра:
Първо добро - първата му люба,
първа люба - Видасава млада.
Второ добро - джубе поклопено,
що покрива коня до копита,
щот не фата ни сабя, ни куршум,
щото е от сърма оплетено.
Трекьо добро - коня ждрелатого,
що се бие с магли и облаци.
И четвърто - неговата сабя,
неговата сабя димиския,
щото сече дърве и камене.
Той се качи на високо кале,
на калето, на кула висока,
та от кула се Тодор провикна:
"Ой ле царо, царо Солимане,
Таком Бога и вера ристенска,
таком и црква света неделя,
и тако ми до четири пости.
Ке си слеза от кула висока,
та ке тебе жив ке да те фата,
ке т' отсека нодзе до колена,
ке т' отсека раце до рамена,
ке т' извади очи на живота,
и за нишан в Стамбол ке те прата,
сички Стамбол тебе да те види,
да те види и да си те пита:
Защо ти са нодзе отсечени,
защо ти са очи извадени?
А па язе на них да кажувам:
Оти съм си на Сталака одил,
на Сталака, Сталак да превзема,
та ми Тодор нодзете отсече,
та ми Тодор очите извади."
Те от това и я се уплаших,
уплаших се, не Стамбол ке с' ида.
Та му рече паша Папас паша:
- Чуеш ли ме, царо Солимане,
язе си знам каурско адете,
лесно Тодор тебе ке ти фата,
ке му зема до четири добра,
и Сърбия теслим ке ти чина.
Удай мене сто иляди аскер,
да си избера на мен прилични,
мен прилични се отбор юнаци.
Цар му даде сто иляди войскя,
та си избра до шейсе иляди.
Даде му цар сто товари азна,
па му даде топи и комбари.
Паша аскер назад си повърна,
назад върна, на Сталак заведе,
А цара си на Стамбол отиде.
Паша с аскер под Сталак отиде,
под Сталака, пад Сталачко кале.
Кондиса си муги двете реки,
муги реки Сава и Морава.
По кое ли време беше това?
Това беше сирната неделя,
когато си пости захващахме,
захващахме пости за Великден.
Та си седе два месеца време:
Не хвърляше топи, ни комбари,
ток си копа лагъм под калето
и пръстта му в река фърляше.
Та го копа два месеци време,
кога беше велята неделя,
кога беше не вели четвъртък.
А ща беше Тодору невеста
Тодорица Видослава млада,
изкачи се високо кале,
на калето, на кула висока,
та погледна на силната войскя,
и си виде дека Сава тече,
Сава тече и кална и матна.
Тога се Тодорица досети,
та си слезе от кула висока,
и на Тодор тогай си казува:
- Господарю, Сталакин Тодоре,
ето веке стана два месеца,
отка топове нема да гръмне,
страх ме е, Тодоре, страх си ме е,
че цара топове ич не фърле.
току копа лагъм под калето
а пръстта му у реката фърле,
да се пръстта, Тодоре, не види.
Страх си ме е, кале ке прокопа.
А Тодор си на Сава казува:
- Ой ле любо, Видославо млада,
нека копа, колко нему драго,
кале ми е три чекара мермер,
и три чекара дървя дъбови,
шест боя е у земя длибоко
и шест боя от земя високо,
не ке може кале да пробие,
да пробие, кале да прокопа.
Това Тодор на люба си казва,
Тодорица сърце ослободи.
Кога беше на света неделя,
кога беше на ден на Велиден,
тогай си се и Тодор премени
у убави дреи велиденски,
мало свила, повеке от злато.
Па си тури самура калпака
сос триесе камъни безцени.
Промени се и Тодорица млада -
мало свила, повеке от злато
опаса си два златни колана,
на колана безцени камене.
Обу си позлатени папуци,
а на глава позлатни пречеле,
дето светат като месечина.
Премениа и машко си дете,
машка дете, малкиа Стефана.
Премениа го у велидански дреи,
мало свила, повеке от злато.
Огреяа кат три ясни слънца,
па такнаа на църква да идаа,
църква д' идаа, Богу да се молаа,
като сички бракя ристиене.
И тога си паша кале проби,
Тодорови двори си напълни.
Паша си на яничаре дума:
- Глеате ли тия три ясни звезди
що върве на църква да идеа,
днеска им е голем ден Велиден,
днеска ние Тодора да фанеме,
да му земем Тодорица млада,
Тодорица сос дете Стефана.
Тога турци в кале напъниа,
а Тодор си на църква отиде.
Седе Тодор доде църква трая,
дойде време и църква изпусна.
Вси ристене по дома ойдоа,
и Тодор зе чиста летургия,
та си такна с негва пръва люба,
с пръва люба и сос мъжко дете.
Тодор беше итар и разумен,
имаше си лагъм под земята
и по него в конаци отиде,
изкачи се горе на сарае,
на сарае в шарени удаи,
с пръва люба Видослава млада
и сос мажкото дете Стефана.
Тога Тодор на люба си рече:
- Ой ле тизе, моя пръва любо,
пръва любо Видославо млада,
днескя ни е голям ден Велиден,
я си земи позлатни ебрици,
па си слези долу вов земника,
та наточи вино и ракиа,
та донеси горе вов сарае,
вов сарае - шарени одаи,
да ядеме Велиден да праим.
Тодорица беше фного итра,
итра, акъллиа, разделиа;
соблече си царкинските дреи,
та се напрай Тодору робиня.
Тога си зе позлатни ебрици,
па си слезе долу у земника.
Що да види чудо и големо:
Земниците турци напълнили,
изпуснали Тодорово вино,
едни пияа вино с емении,
други пияа вино сос фесове.
Та се турци с вино поднапили.
Ка видеа Видослава млада,
пуснаа се, та си я фанаа.
Тодорица турски добре знае,
та на турци турски говореше:
- Чуйте мене, турски яничаре,
яничаре, турци-анадолци,
не съм язе Тодорица млада,
току съм на Тодор измекярка.
Пуснете ме горе да са кача,
ке измама Тодорица млада,
ке измама в раце да ви влезе.
И турци се лесно измамиа,
измамиа, та си я пуснаа.
Тодорица на диван се качи
и в одаи код Тодора влезе,
и на Тодора това казува:
- Леле, леле, Сталакин Тодоре,
отрова е нашето ядене,
пелин било нашето пиене,
каков ли Велиден ке чиниме,
турци ни са града напълнили,
напълнили, кале прокопали.
Земници ни турци напълнили,
напълнили, вино изпуснали,
слези, Тодоре, чудо да видиш!
Тодор стана, Богу се помоли:
- Прости, Боже, що ти прегрешихме,
два месеци сме пости чували,
пост чували за ден за Велиден,
днекя се людето веселаа,
а я к' ида кръви да проливам.
Облече си джубе поклопено,
заклупи си сабята на рака,
та си слезе долу у земника,
та погуби петстотини турци.
И си влезе у конски яъри,
та изведе коня ждрелятога,
оседла го с седло и зенгии,
престегна го с дванаесе колана.
Тури му и позлатната юзда.
Па си качи коня ждрелятога
а Вида му портите отвори.
Та си Тодор на двори излезе,
и на полето код воскя влезе.
Кога се Тодор назад обърна,
още толко воскя се налело:
от едено двамина станали.
Тога си се Тодор назад върна
маа сабя на лево на десно,
та си Тодор юнаци погуби.
Плива коня в кръви до седлото!
Кога Тодор воскя докусури,
бутна коня в кале да си влезе.
Кога се Тодор назад обърна,
още толко воскя се налело:
от двамина петима станали,
сам свети Илия война води,
война води, кръстат байрак носи,
и на турци царството писува.
И като си това виде,
фного си се е Тодор уплашил,
и тога си Тодор в кале влезе,
в кале влезе, от коня си слезе.
Маана сабя, коня си посече:
- Ай да, коню, псета те изели;
немой турци, коню, да те яаа,
и с тебе земи да презимаа,
и юнаци с тебе да губаа.
И оруже си Тодор потроши,
девет педи у земя закопа.
- Ай оруже, рагя да те яде,
немой турци тебе да найдаа,
и с тебе земи да презимаа,
презимаа, юнаци да губаа.
Па се качи на кула висока
и на люба си тиом говори:
- Любо мари, Видославо млада,
дали царство искаш на земята,
ели царство искаш на небето?
Тя на Тодор си тохам говори:
- Господарю, Сталакин Тодоре,
некю турци с очи да си вида,
а камо ли измет да им чина.
На кадето тизе, господарю,
и язе кю сос тебе да ида,
и мене ти сос тебе да водиш.
А тога си Тодор люба фана,
люба фана под десната мишца,
дете фана под левата мишца,
та от кула Тодор си е фръкнал,
и си падна у немската земя.
Дето падна, там се преставиа,
и тамо им църква изградиа,
изградиа три рама божии:
първа църква - църква Тодорова,
втора църква - Видослава млада,
трета църква - на малки Стефана.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.