12. СТОЯН ОЖЕНЕН ЗА САМОДИВА

Сенки из невиделица

Пасъл е Стоян телците
на самодивски хорища
и си с мешничка сам свирел.
Самодиви се събрали,
събрали и са играли,
играли и се уморили.
Че са високо хвръкнали
по зелените елхици,
край бистрите ми кладенци
и по цветните моравки:
до равните ми полянки
трите се голи съблекли
да влязат да се окъпят,
че си роклите съблекли
и златокрайки-махрами,
със зелен пояс момински
и самодивско забунче.
Стоян си стадо покара,
че го на валог превали,
самодивите издебна,
та им роклите открадна.
Самодиви са излезли,
и трите голи, без ризи,
трите се молят Стояну:
- Стояне, младо овчарче,
дай ни, Стояне, роклети,
роклите- самодивските!
А Стоян им ги не дава.
Най-първата му говори:
- Дай ми, Стояне, роклята,
че имам майка-мащеха,
и майка ми ме убива!
Стоян и нищо не каза,
най и роклята подаде.
Втората дума Стояну:
- Дай ми, Стояне, дрехите,
че имам братя до девет, -
и мене и тебе убиват!
Стоян и нищо не каза,
най и дрехит подаде.
Третята казват Марийка,
тя си Стояну думаше:
- Дай ми, Стояне, дрехите,
дрехите-самодивските,
че съм си една на майка,
за синец и за дъщеря!
Ти да не сакаш, Стояне,
самодива жена да водиш;
самодива дом не бере,
нито ти деца отглежда.
Стоян и тихо говари:
- Такваз си търся девойка,
дето е една у майка!
Че си я у тях заведе,
с други я дрехи облече,
и за нея се ожени,
свети Иван ги венчавал.
Три години се водили,
станала трудна, неволна,
мъжка е рожба добила,
свети Иван я кръщава.
Като детето кръстили,
яли са още пили са.
Свети Иван се сумяса
че на Стояна думаше:
- Стояне, кумче Стояне,
я да ми, кумче, посвириш
с твоята гайда-мешничка,
кумицата да ми поиграй,
как самодиви играят.
Стоян с мешница засвири,
а Марийка заиграла,
както хората играят.
Свети Иван и говори:
- Марийке, мила кумице,
що ми, кумичке, на играйш,
ка самодиви играят?
- Куме ле, свети Иване,
моли се, куме, Стояну,
да ми извади дрехите,
дрехите-самодивски,
без тях не мога да играя.
Свети Иван му се помоли,
и ми се Стоян предума.
Сам си се Стоян излъга,
кат му се рожба добила,
не ще за назад помисли;
че и роклята извади,
извади, та я подаде.
И Марийка се развъртя,
че из куминя изхвръкна,
че на къщата кацнала,
самодивски си засвири,
че на Стояна думаше:
- Нали ти рекох, Стояне,
самодива дом не домува!
Плеснала ръце, плеснала,
и е високо хвръкнала,
и е далеко отишла,
у пусти гори зелени,
на самодивски селища,
при моминския кладенец.
Там си Марийка окъпа,
моминство и се повърна,
че у мамини си отиде.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.