102. ГРЕШЕН ХАЙДУТИН (II)

Сенки из невиделица

Че са млад Стоян разболе,
млад Стоян, млада кехая,
та леже Стоян, та боле,
та леже девет години,
изгнои девет постелки
и девет още възглави.
Мама му седи до него,
че на Стояна думаше:
- Стоене, синко Стоене,
девет години как лежиш,
мама не та е питала,
от що лежиш, от що болиш,
какво си, синко, прегрешил?
Стоян майци си думаше:
- Стани ми, мамо, духовник,
духовник и изповедник, -
аз ша си казвам грехове,
що ти съм, мале, прегрешил
на младите си години.
Знаеш ли, мамо, помниш ли,
когато беше зла зима,
зла зима и зла година,
та ни овцете измряха,
овцете и говедата?
Нито клах, мамо, нито драх,
най ги на купен натрупах,
на купенът са покачих,
а че високо извиках:
"Който хайдутин ша стане,
тука при мене да доди,
аз ша им стана войвода."
А че се сбрахме, прибрахме
дванайсетмина дружина,
нищо си с нищо немахме,
сал едни голи криваци;
куките си развалихме,
та си саби направихме,
вера и клетва сторихме,
когото срещнем най-напред,
жив да го не оставяме,
сабите накървавиме.
Като хайдути тръгнахме,
най-напред сватба срещнахме;
кумът най-напред вървеше,
жълта бъклица носяше.
Всичките наред почерпи,
за мене нищо не оста,
че си сватба замина.
Дружина ми се присмяха:
"Стоене, млада войводо,
сладко ли беше виното
от кумовата бъклица?"
Мене ми жалба дожаля,
още ме гнява догняве,
а че са назад повърнах,
а че си сватба достигнах,
че са наляво засуках,
пък за на дясно не оста,
току булката остана,
булката с младожинекът.
Пък аз ги, мале, поведох,
че ги двамата заведох
в едно дълбоко усое;
у две ги дървя завързох
да думат, да са не чуват,
да гледат, да са не виждат.
А че ги, мале, оставих,
при дружината отидох.
Като из пътя вървяхме,
на пътят, мале, срещнахме
жена с мъжът си двамата:
мъжко си дете носяха.
А че ги запрях в гората,
а че ги, мале, накарах
голям огън да накладат,
зелен ръжен да отсякат,
ни кастрен, нито пък острен,
дятето си да набодат,
на огън да го опекат, -
майка му ясно да пее,
баща му с кавал да свири.
А че си, майно, ходихме,
ходихме, хайдутувахме,
ходихме девет години;
на десетата година
кярове си раздялихме,
а че са, мале, пръснахме.
Като са назад повърнах,
на ум ми дойде, майно ле,
а че си, мале, отидох
в него дълбоко усое,
да видя, мамо, булката,
булката с младожинекът. -
До две са лози израсли
и си вършето срещнали,
черно си грозде родили;
пък аз, майно ле, посегнах,
едно си зърно откъснах;
люти ме трески втресоха,
веке ма не претресоха
и ръката ми изсъхна.
Стояну мама думаше:
- Стоене миличък, мама,
коги си сторил този грех,
девет години как лежиш,
и още девет да лежиш:
тая бе, синко, сестра ти,
сестра ти, най-мъничката,
и майка ти я ожени,
и я в хората проводи;
пък оназ беше сестра ти,
сестра ти по-голямата,
та за сватбата доходи,
та за назад са връщаше.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.01.2005
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Сенки из невиделица. Книга на българската народна балада. Съст. Б. Ангелов, Хр. Вакарелски. София, 1936.