213. СТОЯН СИ СТАДО РАЗМАМЯ

Дърво столовато

Стоян си стадо размамя
воз тия бели Дунаве,
със тия медни кавале.
Излезна юда низ Дунав,
та си млад Стоян изюди,
Върла го дремка одремя,
та легна Стоян, та заспа,
та му е стадо бегало,
през бел е Дунав минало,
та Влашка земя отишло.
Па са го власци делили
на седемдесе делове,
и са се власци карали
за тоя овен Караджа,
що носи дзвънец позлатен,
за тая бела щирица,
с това ми руно доземи:
за них се власци карали
нигде се на дел не падат!
Сепна се Стоян, събуди -
нигде му стадо немаше.
Стоян се чудом чудеше,
дека че стадо да найде.
Та стана Стоян, та ойде,
дека слънцето изгрева,
та па си слънце питува:
- Слънчице, ясна огрево,
ти грееш, слънце, високо,
ти видиш, слънце, далеко -
виде ли стадо големо?
Слънце на Стоян думаше:
- Стояне, млади кехайо,
не съм ти стадо видело.
Да станеш да си отидеш,
дека месецо изгрева,
он грее деня и ношкя,
месецо да си попиташ,
ега е стадо он видел. -
Стана си Стоян та ойде,
дека месецо изгрева,
та па го пита-попита:
- Месеце, ясни месеце,
ти грееш деня и ношкя,
виде ли стадо големо?
Месец на Стоян думаше:
- Стояне, млади кехайо,
не съм ти стадо я видел.
Да станеш рано да ойдеш,
кога си заран зазаря,
когато дзвезда изгрева,
изгрева дзвезда зорница -
тай грее деня и ношкя,
она йе стадо видела.
Стоян си месец послуша,
та ютро рано подрани
при тая дзвезда зорница;
изгрея дзвезда зорница -
сичката земя просвети.
Стоян я пита-попита:
- Дзвездице, ясна зорнице,
ти грееш деня и ношкя -
виде ли стадо големо?
Дзвезда му тогай казуе:
- Стояне, млади кехайо,
я съм ти стадо видела.
Твое йе стадо бегало,
през бели Дунав минало,
у влашка земя отишло,
хем са го власци делили
на седемдесе делове,
и па се власци карая
за тоя овен Караджа,
що носи дзвънец позлатен,
и тая бела щирица,
с това ми руно доземи -
нигде се у дел не падат!
Още се власци карая -
ти земи медни кавале
та па отиди край Дунав,
та си засвири налево,
налево и па надесно,
ега те стадо дочуе,
да чуе стадо, да дойде.
И Стоян дзвезда послуша,
та взе медни кавали,
та па отиде край Дунав,
на високи му брегове,
та па със кавал засвири,
налево и на надесно,
и си със кавал сборува:
- Мойто стадо големо,
дека ме чуе, да дойде,
защо им трици разносим,
разносим да ги накърмим!
Дочу го овен Караджа,
па си на стадо думаше:
- Хайдете да побегнеме,
Стоян ни трици разноси,
разноси да ни накърми!
Като си овен продума,
сичко се стадо сблеяло,
овен Караджа най-напред,
що носи дзвънец позлатен,
по него бела щирица,
с това ми руно доземи.
Па са у Дунав рипнали,
низ влашка земя утекли,
през бел са Дунав минали,
код млад са Стоян отишли.
Стоян си стадо пресретна,
овен Караджа целуна.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.09.2005
Дърво столовато. Битови народни песни. Съст. Димитър Осинин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Дърво столовато. Битови народни песни. Отбор и редакция на Димитър Осинин. София: Български писател, 1955.