167. БОЛЕН ЛЕЖИ ЯНКУЛ ЮНАК

Душата на българина

Болен лежи Янкул юнак
в равно поле под бел чадър,
девет годин болен лежи,
девет годин с девет рани -
ни умира, ни станува.
Тамо седи милна сестра,
милна сестра, жална Яна,
та си гледа Янкул юнак
и му мие девет рани.
На Янкул се додеяло
от лежене девет годин,
Бога се е помилило:
- Боже мили, сполай тебе!
Я ми земи моя душа,
я ме сдигни по яснина,
я да ходя, да живувам.
Говорят му ангелето:
- Колай тебе да ти земем
твоя душа та да умреш;
неможеме да придеме
от твоята милна сестра,
милна сестра, жална Яна -
тука седи и си плаче,
и си чува милен брата.
Тогай рече Янкул юнак:
- Иди, сестро, на бел Дунав,
наточи ми студна вода,
ке попием да уздравем!
Отговори милна сестра,
милна сестра, жална Яна:
- Млад Янкуле, мили брате!
Дунав ми е яко далеч,
ке загубам пътьовето,
нема веке да те найда!
Отговори млад Янкула:
- Земи, сестро, два ибрика,
извади ми малко ножче,
разрани ми девет рани,
та ноточи църни кърви,
та замини равно поле,
равно поле Загоренско,
и замини силни гори,
силни гори, планинето,
дека видиш бела камен,
на камена кърви сипи,
кърви сипи, нишан фати;
дека видиш старо дърво -
и на дърво кърви сипи,
кърви сипи, нишан фати;
иди, сестро, на бел Дунав,
наточи ми студна вода -
ке попием да оздравем!
Кога, сестро, да се върнеш,
колай мене ке ме найдеш.
Излъга се жална Яна,
та си зема малко ножче,
разрани му девет рани,
наточила църни кърви,
заминала за бел Дунав.
Дека види бела камен,
на камене кърви сипе,
дека види старо дърво -
кърви сипе, нишан фати.
Достигнала бели Дунов,
измиела два ибрика,
наточила студна вода.
Кога назад да се върне,
Даде Господ по небето
облацити и мъглите,
затемниха по небето,
изпаднаха по земята;
темно се е затемнило,
дребна роса заросило,
дребна роса кърви изми,
нишане е загубила.
Загуби се жална Яна,
загуби се до три дене,
загуби се по горите,
ходи, вика и се плаче:
- Боже мили, сполай тебе!
Дай ме, Боже, едно пиле,
синьо пиле кукувица,
да си фъркам по земята,
по горите, по древета,
от високо да си гледам,
да си рукам мойо брата,
мойо брата Янкул юнак.
Дал я Господ синьо пиле,
синьо пиле кукувица,
и се дигна темна мъгла,
запрела е дребна роса.
Теа ходи да си кука,
док' не сдахне, брат си рука,
Брат си рука Янкул юнак.
От тогай е кукувица
останала направена,
да си рука милен брата
от Благовец до Еньовден.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.09.2005
Душата на българина. Битови народни песни. Съст. Димитър Осинин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Душата на българина. Битови народни песни. Отбрал и подредил Димитър Осинин. София, 1945.