161. ПЕТКАНО, БЕЛА ПЕТКАНО!

Душата на българина

Петкано, бела Петкано!
Рано ранила Петкана
на света млада неделя,
та ясен огън наклала,
въз огън седи та плаче.
Видя я нойна свекърва,
та на Петкана говори:
- Снахо Петкано, Петкано,
мари що ти е та плачеш?
Дали си гила и биса,
или си страдна и гладна?
А Петкана ю говори:
- Мале-ле, моя свекърво!
Нити съм гола и боса,
нити съм страдна, ни гладна;
горок съм сънок видела:
два ми гълъба летеа,
като летеа, гърмеа,
кога паднае, треснае:
и двата беа без глави.
Това е, мале но белег -
умрели са ми два брата,
два брата до два близнака!
А свекърва ю говори:
- Снахо Петкано, Петкано!
Я мучи, мори, не плачи;
заман си сънок не угожда
сабота спроти неделя;
сънок си, снахо, угажда
у петок спроти сабота.
Туку това издумали,
ете чича ю де иде,
на порти чука и вика:
- Петкано, братанице-ле!
Излезни, порти отвори,
врана ми коня прифани;
чича те кани на сватба -
заженихме ти два брата,
два брата, до два близнака!
А Петкана му говори:
- Чичо-ле, мили чичице!
Като ме каниш на сватба,
камо ти бела погача,
камо ти златна здравица?
Чича Петкани говори:
- Петкано, братанице-ле,
язе си носех погача
и тоя златна здравица -
клети ме турци срещнаха
во тие тесни клисури,
та ми погача земае,
златна зравица изпиа.
Петкана си му говори:
- Чичо-ле, мили чичице!
Туку ме малко зачекай,
косата да си омием,
бела погача да месим
и да наточим здравица!
А чича си ю говори:
- Петкано, братанице-ле,
руси че коси там миеш,
там че погача да месиш,
и там че точиш здравица!
Послушала го Петкана.
Па си тръгнали, вървели,
минали полье широко,
приели гори зелени.
Петкана чичи говори:
- Чичо-ле, мили чиченце!
Нещо ми гора мерише,
на бел темян, на жолт восок -
два ми са брата умрели,
два брата, до два близнака!
А чича си ю говори:
- Айде ми, айде, Петкано!
Тая си гора таква е -
она си така мерише
на бел темян, на жолт восок!
Кога ойдое под село,
нещо си гласи зачуа.
Петкана чичи говори:
- Чичо-ле, мили чичице!
Глас ми се нещо зачува -
умрели са ми два брата,
два брата, до два близнака!
А чича си ю говори:
- Айде ми, айде, Петкано!
Сватба е, та моми поя,
моми поя, гойди свира!
Та си ойдое на двори.
Насреща са ю два брата,
два брата, до два близнака -
носат ги да ги копая.
Ка ги видела Петкана,
Та па на чича говори:
- Чичо-ле, мили чичице!
Проклет да ми си, чичо-ле!
Оти ми права не каза,
косата да си разплетем,
па жално да си заплачем!
През девет села мина'аме,
кой ме види, да казуе,
кой ме чуе, да пращуе!
Па на носаче говори:
- Тако ви Бога, носаче!
Широк гробо изкопайте,
наедно ни закопайте,
мегю мои до два брата,
до два брата, два близнака!
Туку това издумала,
пригърнала си два брата,
па се с душа разстанала.
Широк гробо изкопали,
наедно ги закопали -
сестрата мегю два брата.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.09.2005
Душата на българина. Битови народни песни. Съст. Димитър Осинин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Душата на българина. Битови народни песни. Отбрал и подредил Димитър Осинин. София, 1945.