149. СТОЯНОВАТА МАЙЧИЦА

Душата на българина

Стояновата майчица,
Петкани върла душманка,
къде ходила, питала,
да найде биле омразно,
омразно та па отделно,
да си омрази Петкана,
омрази та па отдели
от неин сина Стояна.
Среща и идат циганки,
циганки черни катунки,
тя на циганки думаше:
- Циганки, черни катунки!
Вие ходите навсъду,
знаете сичко по света,
знаете ли билки омразни,
омразни та па отделни,
да си отделя Петкана
от мойго сина Стояна?
А циганки и думаха:
- Ти Стоянова майчице,
Петкани върла душманко!
Имаме биле омразно,
ала го скъпо даваме:
за една шъпа жълтици,
за един китен рованик
и една риза ленена.
Дала им шъпа жълтици,
дала им китен рованик,
дала им риза ленена,
Стояновата венчилка.
Дале и биле омразно,
дават и и заръчват и:
- Да си увариш билето
у петък спроти събота,
у къща запустеница,
у гърне необжежено,
с вода неначената,
и гола и гологлава;
та па да полейш Петкана.
Па си е зела билето,
та си го дома занела.
Среща им иде Петкана
със бели менци от вода.
Нали е чедо разумно,
тя се на път запрела,
на циганки път не мина.
Като видеха циганки,
че се Петкана запрела,
между себе си думаха:
- Петкана й чедо разумно,
я хайде да и прикажем,
че свекърва и й душманка!
Додето тия да кажат,
а Петкана им думаше,
че е познала ризата,
Стояновата венчилка.
Тя на циганки думаше:
- Циганки, сестри да ми сте!
Щото искате да ви дам,
саде ми право кажете,
отде си зехте таз риза
и тоя китен рованик?
А циганки и думаха:
- Даде я твойта свекърва,
та си взе биле омразно,
да та омрази, отдели
от първо либе Стояна.
Нъ кога бъде у петък,
у петък спроти събота,
ти ако легаш отдесно,
ти да си легнеш отлево;
дето ще теб да полее,
тя да полее Стояна.
Та ги Петкана послуша;
кога бе спроти събота,
тя на Стояна думаше:
- Либе Стоене, Стоене!
Откак са, либе, с теб зехме,
азе си легам отлево,
а ти си легаш отдесно;
сега да легна отдесно,
че ма страната заболе.
И той я Стоян послуша,
та си легнала отдесно.
Кога е било полунощ,
тя е майка му отишла
да си полее Петкана -
а тя полела Стояна.
Кога е било заранта,
Стоян ми, младо притробче,
в черква не е отишъл.
Като черкова пущаше,
а хората си вървеха
и за Стояна думаха:
- Що стори Стоян, не доде,
като бе малко притробче!
Петкана крави доеше.
Като зачула тез думи,
тя при Стояна отиде,
Стояна да си събуди:
до половина млад Стоян,
от половина шарен змей!
Тя го е вънка изнела:
кокошки крекат от него,
кучета лаят по него,
хората бегат от него.
Стоян Петкани думаше:
- Либе Петкано, Петкано!
Хайде ма, либе, заведи
на бащини ми ливаде,
у високи грамаде,
да са хората не плашат.
Па ката заран доходяй,
по капак млеко доносяй.
Та го завела Петкана
у бащини му ливаде,
у високи грамаде,
там си Стояна остави.
Ката е заран ходила,
по капак млеко носила.
Малко са време помина -
Стоян Петкани думаше:
- Либе Петкано, Петкано!
либи ма мома змеица,
либи ма и ще ма земе -
в неделя ми е сватбата.
Петкана сълзи ронеше
и към дома со отоди.
Среща и идат циганки,
дето са дале билето
на Стоянова майчица.
Петкана им се молеше:
- Циганки, сестри да ми сте!
Щото ви питам, кажете:
дето дадохте билките
на мойта пуста свекърва,
та си полела млад Стоян,
а той е станал шарен змей;
та го съм азе занела
у бащини му ливаде,
у високи грамаде,
ката го заран споходях,
по капак млеко занасях.
Малко са време помина -
залибила го змеица,
в неделя му е сватбата.
Имате л' билки омразни,
омразни та па отделни,
да си отделя Стояна
от тая пуста змеица -
дано да стане млад Стоян,
да си не зима змеица?
А циганки и думаха:
- Имаме билки, Петкано:
от мъртва жена косата,
от усойница главата,
синята бела тинтява,
и жълтата кумунига;
та да ги вариш, Петкано,
па да полееш Стояна:
колкото хубав млад Стоян,
още по-хубав ще стане.
Та ги послуша Петкана.
Щото искаха, дала им,
па е варила билките
и е поляла Стояна:
колкото хубав млад Стоян,
още по-хубав той станал.
И с Петкана си отишле.
Па заклал крава ялова,
и събрал сички роднини -
негови още нейните.
Та па е фанал майка си,
със рогозина я обви
и със катран я намаза,
па я със огън запали:
три дни горела, тлеяла,
гостето яле и пиле.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.09.2005
Душата на българина. Битови народни песни. Съст. Димитър Осинин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Душата на българина. Битови народни песни. Отбрал и подредил Димитър Осинин. София, 1945.