117. ЗАИСКА МИЛЕН ЯНИЦА

Душата на българина

Заиска Милен Яница,
Яница лична девойка,
Яница една у майка -
иска я дадоха му я.
Време за сватба настана,
майка Яница плетеше.
Яница дремка задрема,
майци на скута полегна,
па трепна та се събуди
и на майка си продума:
- Разтурай, мале, годежо,
горок си сънок сънувах:
уж Милен гради чардаци,
на чардаци пиргове
и на пиргове сив сокол;
сурвеха му се чардаци,
камик на камик биеха,
на Миленово ножница
мъртва кошута лежеше!
Майка Яници говори:
- Не бой се, щерко, Янице!
Що се сурвеха чардаци -
това са твои сватове;
щото е било сив сокол -
това е Милен млад юнак.
Туку си това думаха -
сватове двор напуниха,
сите от коне слезоха,
на чардаци се качиха,
на трапези наседаха.
Мало попиха, ядоха,
кум господин проговори:
- Изведете девойката,
куму рака да цалива
и се редом у трапеза;
да варкаме, да идеме,
оти ни е дом далеко -
девет града та десети.
И они го послушаха:
изведоха девойката,
куму цаливала
исе редом у трапеза.
От чардаци наслезнаха
и коне си возседнаха.
Изведоха девойката.
Макя и им говореше,
На девере нарачаше:
- Два девера, два пауна!
Яница да ми чувате:
не ми е на кон яздила!
Па си сватове тръгнаха,
минаха поле широко,
приеха гора зелена.
Пролете елен низ гора;
си се сватаве пущиха
рогат елена да гонат;
остана сама Яница
у тая гора зелена.
Пролете пиле през гора -
Яници кон се подплаши,
стърмено и се закачи
за вита елха зелена.
Яница вика що може:
- Боже-ле, мили Божице!
Нема ли нейде жив човек
стърмено да ми откачи
от вита елха зелена?
Дочул я е сам си Милен,
па си дойде при Яница,
стремено да и откачи,
и я пригърна, цалива;
отпеха му се ножове -
Яници сърце удриха:
църни са кръви потекли.
Яница хитра, разумна,
тя си бъркна у пазуха,
та извади бел тестемел,
та затисна църни кръви.
И сватове се собраха,
та си тогава пойдоха.
Насреща им свекървата,
та си посресна Яница,
и страмено и дигнала.
Ка си Яница видела,
и на Яница говори:
- Снахо Янице, Янице!
Какво ли ми те хвалеха,
дека си бела, цръвена,
ти не си бела цръвена,
туку си бледа и жглъта,
като дуня недозрела!
Яница нищо не каже.
Па я качиха на чардак,
па е седнала Яница,
бел тестемел си извади,
цръни са кръви потекли -
и с душа се разстанала.
Ка видел Милен Яница,
дека се с душа разставя -
и он си ножа извади,
та си сам себе ободе.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.09.2005
Душата на българина. Битови народни песни. Съст. Димитър Осинин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Душата на българина. Битови народни песни. Отбрал и подредил Димитър Осинин. София, 1945.