67. СИРОТА ЯНА

Български народни песни

Прошетала ми сирота Яна,
прошетала ми край Църно море,
що ми я нашла мраморна плоча
и си сопаса от бело сърце,
от бело сърце свилени пояс,
и си опаса мраморна плоча,
ми я носила девет месеци,
ми я изва'и от бело сърце,
и си я пови с кумаш пелена,
с кумаш пелена, со сърмен пояс,
и си месила бела погача,
и си канила кумот и попот
да ми го кръстет мъшконо дете.
Како 'и кани, така дойдо'е;
го однесо'е мъшконо дете,
мъшконо дете во лепа църква;
и го отвивьет мъшконо дете,
за да му кла'йет на дете име.
Кога да видет чудо големо!
Повиена йе мраморна плоча;
си я врати 'е плочата назод.
Тога им велит сирота Яна:
- Егиди куме, куме и попе!
Како на дете име кладофте?
- Егиди, Яно, сирота Яно!
Аль се кръща'ат мраморна плоча?
И си я зеде сирота Яна,
и си я зеде мраморна плоча
и си ми седна во стреде дворье.
Викнала Яна тъги со гласой:
- Егиди боже, е мили боже!
Къде се чуло и се видело
девет месеци мраморна плоча
да ми се носит на бело сърце,
како йе носиф, така остана,
не се чинела мъшконо дете!
Плюсна да плачит дури до бога,
дури се чуло гласот на бога.
Тога си вели вишени господ:
- Егиди вие, до два ангели!
Ай да слезите на църна земя;
али оган земя изгорило?
Али вода земя йе понесло?
Али турци земя йе плене'е,
та що йе пискот на църна земя?
Кога слегве'е до два ангели,
кога слегве'е на църна земя,
кога да видет сирота Яна,
къде седнала на стреде дворье,
на стреде дворье, на мрамор плоча,
къде ми пищит, къде се тълчит.
И йе велеет до два ангела:
- Егиди Яно, сирота Яно!
А що се буфтиш, а що се тълчиш,
а що се тълчиш на мрамор плоча?
- Егиди мори божьи ангели!
Как да не вика, как да не плача?
Ево я носа мраморна плоча,
мраморна плоча на мое сърце;
яс чинеф оти та ке се сторит,
та ке се сторит мъшконо дете.
За тва се тълча, за тва се буфта.
И си стана'а до два ангела,
и се качи'а дури на небо:
- Егиди боже, е мили боже!
Не ми йе оган земя изгорило,
не ми йе вода земя йе понесло,
не ми йе турци земя йе плене'е,
току седнала сирота Яна,
сирота Яна на стреде дворье,
тук си държеше мраморна плоча
на бело сърце девет месеци
и го пущила во бела църква,
да го кръстеет мъшконо дете.
Тога им велит боже милечек:
- Егиди вие до два ангела!
Душа дайте на мраморна плоча,
да ми се сторит мъшконо дете.
И ми слего'е до два ангела,
и отидо'е Янини дворье,
душа йе дад'ве на мрамор плоча
и го напрайе мъшконо дете.
Тога и Яна се зарадвала,
се зарадвала, се насмеяла:
- Егиди боже, боже милечек!
От повтур Яна меси погача
и ми покани попа и кума.
Йе го кръсти'е мъшконо дете,
йе го кръсти'е 'сите бого'и
и го донесви сироте Яне.
'И гоща'ала сирота Яна
за три месеци 'сите бого'и.
И си седнала во стреде дворье,
и си го леля мъшконо дете,
с нога го леля, песма му пеит:
- Нани ми, нани, сине богоец!
Ти да му зе'иш на кральот кральство,
ти да му зе'иш на царот царство,
да му седниш кралю на столнина,
да му седниш цару на царщина!
Бог й е убил тая зло комшиа,
що обула железни опинци,
що си зела и железно стапче,
ми отиде при цара, при краля:
- Егид' честиту цару и кралю!
Що си имат сирота Яна,
що си имат мъшконо дете,
тва ке ви царвит, тва ке ви кральвит.
И ми пущи'а до две елчии,
до две елчии во рамни дворье,
и ми зедо'е мъшконо дете.
И ми писнала сирота Яна:
- Ох, леле боже, ох, мили боже!
Си го фарли'е в темни зандани.
И си ми зела сирота Яна,
си обула железни опинци,
и си си зела и железно стапче,
да си побарат мъшконо дете.
И та ми пойде дури при цара,
дури при цара, дури при краля,
рижда им чинит, мольба се молит:
- Како ми мене мъшконо дете!
Дайте ми мене я да го държам,
я да го държам, да го изгле'ам!
Оту що сакате, тва чинете му.
Дете ми расти и ми порасти,
и ми се стори най-добар юнак,
и ми се стори цар над царе'и,
и ми се стори краль над крале'и.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.2007
Български народни песни. Събрани от Димитър и Константин Миладинови. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Български народни песни. Собрани от Братя Миладиновци Димитрия и Константина и издани от Константина. Четвърто издание, под редакцията на Петър Динеков. София, 1961.