173. ТЕМИШВАР ГЮРО, МАРКО КРАЛЕВИКЕ, ЯНКУЛА ВОЙВОДА И ДЕТЕ ГОЛОМЕШЕ

Български народни песни

Шедба шетат Темишвара Гюро,
шедба шетат сва земя царева,
шедба шета три години време,
да избере мома спроти него.
Обидило седумдесет града,
седумдесет и седум градове,
нигде мома не го бендисало
спроти него лична и хубава;
ка' отиде града Сланкамена,
тамо йе го мома бендисало.
Посвърши се и пърстен си даде,
пърстен даде три товари хазно,
збор чиниле, до една неделя,
до неделя тешка свадба сакат.
А що беше Темишвара Гюро!
Привявна си коня Карамана,
тогай веле Темишвара Гюро:
- Ти ме чуеш, стара майко моя!
Замеси ми две бели погачи,
наточи ми две здравици вино;
аз ке идам во Прилепа града,
кум ке кладам Кралевике Марка,
по-стар девер Янкула войвода.
Азе знаи, майко, присвършиф се,
присвършиф се од града Сланкамен.
Тогай веле наговата майка:
- Сполай богу, отмена да вида!
Засукала скути, ем ръкави,
замесила две бели погачи,
наточила две здравици вино.
Па що беше Темишвара Гюро!
Па калеса до две посестрими,
да замесат колачи за свадба.
Па си зема две бели погачи,
па си зема две здравици вино;
привявна си коня Карамана,
кум си кане Кралевикя Марка,
по-стар девер от Сибина Янка;
а си немат по-мало деверче,
що ке воде младата невеста.
Допита се до негова майкя:
- Ти ме чуеш, стара майко моя!
Учи мене, как те учил господ,
ка' да чинам за млада девера?
Тогай веле неговата майка:
- Сине мой, Темишвара Гюро!
Да привявниш коня Карамана,
да кинисаш по бели друмове,
що ке стретиш, синко, що ке стигниш,
фати побратим по свети йованство,
да го чиниш младоно деверче.
Лепо майка, що поучи сина!
Лепо сина, що послуша майка!
Па привявна Темишвара Гюро,
па привявна коня Карамана,
киниса си по бели друмове.
Нема нищо юнак да си стрете,
нема нищо юнак да си стигне.
Ка отиде по край слано море,
отстрекя му дете голо, босо,
гологлаво, Дете Голомеше,
до мишките в песок запретано,
дек' си игра со дробни камчина.
Изминало Темишвара Гюро,
малу замина и вчас му текна,
како йе го майка поучило:
- Ког' ке найдиш, сину, ког' ке стретиш,
него за девер да го отбериш.
Се повърна Темишвара Гюро
каи дете, Дете Голомеше:
- Добро утро, Дете Голомеше!
Идеш ли да те фатам побратим,
побратима по свети йованство?
Вая неделя младо ке се женам,
да ми бидиш по-мали девера!
Налюти се Дете Голомеше:
- Айд' от тука, незнаено деля,
немой с мене пеза да се биеш!
Ак' издигнам еден студен камен,
да те удрам мегю двете очи,
ке т' испърснат очи от главата!
Закълна се Темишвара Гюро:
- Не се биам с тебе пеза, брате,
не се, брате, со тебе шегувам,
тако ми, брате, свети йованство!
И тако ми до четири пости,
що постиме енош во година,
най-тешки пости великови!
Заверува Дете Голомеше,
испаднало от студени песок.
А що беше Темишвара Гюро!
Па го фърли зат него на коня,
однесе го на свои дворове,
отвори му шарени сандъци:
- Гледай, веле, Дете Голомеше,
коя руба тебе ке бендиса,
тая руба, дете, да облечиш.
Избрало йе руба спроти него,
облечи се Дете Голомеше.
Пак го пущи в шарена одаа,
дека стое тешкото оружье:
- Гледай, дете, кое оружье сакаш,
тва оружье, дете, да припасиш!
Избрало си дете боздогана,
дип йе лека сто и ше'есет ока;
избрало йе тая остра сабя,
на дължина шесна'есет педи,
во ширина до четири педи.
Па го пущи в конска конушница:
- Гледай, дете, коя сакаш коня,
тая коня, дете, да привявниш!
Влегло дете в конска конушница,
да обидит коня за вяванье;
коньи търгат многу за опашка,
коньи тегне во дворье изфърлят;
ког' дойде на коня Карамана,
търга, коня не се поместува.
Избрало йе коня Карамана,
познал го йе хуйлиа, кютлиа;
седум пъти на войска ходило,
с' ударало с църните арапи,
що легнува ничком коленички.
Го поседла седло шикосано,
заузди го узда позлатена,
престегна му дванаесет колана.
Па удриле три чифти тъпана,
па развиле три свилни байраци,
ке си одат за млада невеста.
Напрет тегне Дете Голомеше,
от 'сите йе той по-добар юнак,
како кьосем в това суво стадо.
Кинисале по бели друмове,
ке поминат низ гора зелена,
отстрекя 'и една страшна беда,
страшна беда хала-халетина,
халетина, църна арапина.
Долна уста на гръде му бие,
горна уста в чело го удра.
Глава има колку два тъпана,
очи има колку две паници,
уста има колку мала врата,
зъби има четири дикели,
нодзе има солунски диреци.
Кога клапат таа пуща уста,
дур' од уста огин изфърлюва,
дур' на гора листови облива.
Тога веле църна арапина:
- Харн' идете за млада невеста,
како вие назод се вратите,
чия ке йе младата невеста?
А на дете око не трепнуве;
тегне дете по бели друмови,
отишле си за млада невеста.
А що беше девойкина майка!
'Сите дарба ми 'и дарувала,
кому кърпче, на кому ялаче;
Марку дала тешка боздогана,
на Янкула конье костеново,
а на дете нищо не дадова,
оти беше като ябанджиче;
дадо'а му младата невеста,
да я чуве од лошо по пътове,
оти беше той по-добар юнак.
Па удриле три чифта тъпани,
кинисале по бели друмови.
Напрет тегне Кралевике Марко,
а по него Янкула войвода,
по Янкула Темишвара Гюро,
а по Гюра китени сватови.
Ке поминат низ гора зелена,
дека седе църна арапина,
дека седе на друмье широки.
Оно седе голо, распасано;
и говоре църна арапина:
- Ме чуите, китени сватови!
Фърлите, що ви се дарувале,
ак' сакате живи д' откините!
А що беше Кралевике Марко!
Юнак беше, ама се уплаши,
оти беше страшна халетина.
Първо Марко дарба изфърлило,
а по него Янкула войвода,
'сите биле дарой изфърлени,
дар фърлиле, 'сите разбегнале.
Сос них бега Темишвара Гюро;
од страхови Гюро заборавил,
от' имал назад млада невеста.
Сам остана Дете Голомеше,
сам остана со млада невеста.
Тога веле църна арапина:
- Фърли, дете, що те дарувале,
ако сакаш живо да останеш!
Изговоре Дете Голомеше:
- Кахпе еден, църна арапина!
А на мене нищо не дадова,
дадоха ми младата невеста,
да я чувам от лошо по пътове;
глава давам, невеста не давам.
Изговоре църна арапина:
- Даи, дете, младата невеста!
Ако плюнам, сет ке те удавам,
ако дунам, сет ке те отнесам,
сабя немам кървца да натопам,
ако зинам, дете, ке те голтнам.
Изговоре Дете Голомеше:
- Давран, кахпе, църна арапина!
Дарван, кахпе, да се обидиме!
Да видиме кой от нас по юнак,
кого майка повике довила,
кого сестра повике люляла!
Изчека го Дете Голомеше,
дур' арапин коня да прифати.
Прифатило коня дебелаго,
дебелаго коня кършигоро.
А що беше Дете Голомеше!
Търгна дете на нишан застана,
арап фърли тешка боздогана;
а що беше детевата коня!
Легна коня ничкум коленики,
търкаля се по трева зелена,
над дете ми боздоган поминал,
а нищо ми на дете не било,
изговори църна арапина:
- Чекай, дете, на измамка биде,
чекай, дете, ущ' еднош да фърлям!
Язе сега, дете, лошо фърлих.
Изговоре Дете Голомеше:
- Кахпе една църна арапина!
Една мене майка ме родила;
яс ке фърлям, ти после ке фърлиш;
лепи госпот како ке ни даде,
ели тебе, море, ели мене.
Вид' арапин никако не бидве,
търгна арап на нишан застана.
Итро беше Дете Голомеше,
по от ниско боздогана мере
арапска коня хуйлиа, кютлиа;
фърли дете с тешка боздогана,
арапски кон коленички легна,
погоди го църна арапина,
погоди го во гръди широки.
Падна арап от коня на земя,
арап падна, дете го навяхна;
потъргало сабя димискиа,
а на сабя дванаесет огледала,
свете сабя, како летно сънце;
кога махна с таа остра сабя,
на арапин глава му пресече,
от сила се сабя испущило,
седум буки сабя пресечило
и пак нищо на сабя не било.
Па отиде пот арапски чадар,
тамо найде триесет мъски хазно,
триесет мъски хазно товарени,
'сите они биле зауздени;
ущ' да земал младата невеста,
ке си отишал на Арапска земя.
Зема дете арапската глава
в торба да туре, торба не я бере,
фърли глава н' еден панагонен;
поведе си младата невеста,
поведе си триесет мъски хазно
и поведе арапската кона.
Пра'у тегне на Гюрови порти;
застанало от вонка на порти,
заслуша се Дете Голомеше,
Марка слуша дека благослови:
- Досег' пихме за радост, веселье,
а от сега за детова душа,
оти ни йе дете загинало.
Налюти се Дете Голомеше,
па потъргна тешка боздогана,
ка' ударе тие тешки порти,
с чершевина врати извадило,
стреде дворье врати натерало.
Растовари си триесет мъски хазно,
испущило до две добри коня,
испущи 'и коньи да шетает,
искачи се на вишни дивани,
търкаля си арапската глава,
търкаля си по чесна търпеза,
'и стресало тригодишна треска.
А що беше Дете Голомеше!
Дофати си Кралевикя Марка:
- Ела, море Марко Кралевике!
Ког' не можиш невеста да чуваш,
а що ке ти кум ти да си 'одиш?
Да т' научам, научен да бидиш.
М' удри петнаесет боздогана.
Пак го фати Янкула войвода:
- Ела, море Янкула войвода!
Ког' не можиш невеста да чуваш,
а що ке ти девер да си 'одиш?
Да т' научам, научен да бидиш.
М' удари шеснаесет боздогана,
боздогана от сто шеесет оки.
Дофати си Темишвара Гюро:
- Ела, море побратиме Гюро!
Ког' не можиш невеста да чуваш,
а що ке ти на тебе невеста?
Да т' научам, научен да бидиш.
Удари му дваесет боздогана.
Тога веле младата невеста:
- Удри, братче, колко ти йе драго,
съде гледа с душа да г' оставиш,
да н' му скършиш, братче, некоа коска;
три пъти сум, братче, повърнена
от онаа църна арапина,
да н' се чинит до четири пъти.
А що беше Дете Голомеше!
Ред 'и реди китени сватови,
ред 'и реди по чесна търпеза,
като с чаша вино 'и служува,
кой как може боздоган да носе,
кому пет, кому три боздогана,
на никому хатар да н' остане.
Па 'и собра на чесна търпеза,
пособра 'и вино да си пиат;
намахна им тешка боздогана:
- Ак' нейките вино да пиете,
уще еднош я ке ви изредам,
ке в' изредам с тешка боздогана.
Сви седнале китени сватови,
сви сиднале на чесна търпеза,
кои от страх, а кой за хатар,
седнале ми, за да пийет вино.
Яле, пиле три недели време.
Било свадба, брате, поминало,
хотишле си кумове, сватови.
А що беше Дете Голомеше!
Товарило триесет мъски хазно,
повяхнало арапина коня:
- Остан' с богом, побратиме Гюро,
що сакахме не дадува господ,
теб' невеста, а на мене хазно!
Отиде си дете на свой дворой
и дете конаци соградило,
и дете се младо оженило.
От юнаци песма останало,
да се пее, да се прикажуве.
Това, брате, по-отдавна било,
дур не било, не би се славило.
Що послуша, 'се весело било,
'се весело и от бога здраво;
'сите биле здрави ред по редум.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.2007
Български народни песни. Събрани от Димитър и Константин Миладинови. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Български народни песни. Собрани от Братя Миладиновци Димитрия и Константина и издани от Константина. Четвърто издание, под редакцията на Петър Динеков. София, 1961.