154. БОЛЕН ДОЙЧИН

Български народни песни

Що ми дошол църна арапина,
що кондисал под Солуна града,
под Солуна долу в ливагьето;
глава имат колку еден казан,
уши имат колку два таруна,
очи имат колку два шиника.
Той ми сакат голема тахина,
на ден сакат п' една фурна леба,
и им сакат по две бочви вино,
и им сакат по бочва ракиа,
и им сакат по три крави ялой,
и п' една девойка за любенье.
'Сите ми се со ред наредиле,
ред ми дойде до Болен Дойчина.
Дворье метит лична Ангелина,
дворье метит, дробни сълдзи ронит.
Я догледа брат йе Болен Дойчина:
- Защо, сестро, мила Ангелино
дворье метиш дробни сълдзи рониш?
- Ели ти се веке злодеало
мене болен, сестро, гледаеки,
или дворье, сестро, метееки?
- Ей, Дойчине, мои мили брату!
Да не ми се мене злодеало
нито тебе, брату, гледаеки,
нито дворье, брату, метееки.
Ток' що дошол църна арапина,
що кондисал под Солуна града,
под Солуна долу в ливагьето;
глава имат колку еден казан,
уши имат колку два таруна,
очи имат колку два шиника.
Той ми сакат голема тахина,
на ден сакат п' една фурна леба,
и им сакат по две бочви вино,
и им сакат по бочва ракиа,
и им сакат по три крави ялой,
и п' една девойка за любенье;
'сите ми се со ред наредиле,
ред ми дойде до Болен Дойчина.
Изговори Болен Дойчин сестре:
- Ангелино, моя мила сестро!
Извади ми моя остра сабя
неватена, ни па наточена;
однеси я у млад калакчиа
на моега мила побратима,
да наточит моя остра сабя,
ког' станам, ке му платам, надплатам.
Я однесе млада Ангелина,
вчас се врати на свои рамни дворье:
- Ейди Дойчин, мили брате мои!
Църни очи сакат калакчиа,
да наострит сабя вересиа.
- Ель ме чуеш, сестро Ангелино!
Извади ми моя бърза коня,
три години коня незобано,
ни гле'ано коня, ни чешано,
ни па 'арно вода напоено,
однеси го при млад налбантина,
па подкоит коня вересиа,
ког' станам, ке му платам, надплатам.
Конь однесе млада Ангелина,
конь однесе у млад налбантина;
бело лице сакат за кованье.
Плачееки търчат Ангелина,
кажует Дойчину свою брату:
- Налбантина бело лице сакат,
да подкоит коня вересиа.
- Ай викни ми Имера бербера,
да м' избричит глава вересиа;
ког' станам, ке му платам, надплатам.
Си отиде лепа Ангелина:
- Ей бербере, ей Дойчин приятел!
Ид' да бричиш бой брата Дойчина,
кога станит, ке ти платит, преплатит.
- Ак' ми даваш твое бело гърло,
така бричам твои брат Дойчина.
Жешки сълзи Ангелина ронит,
страмно, жальовно назад се вращат;
Ангелина сестра дошла дома,
а Дойчину часот му текнало.
- Ейди сестро, злата Ангелино!
Изва'и ми триста лакти платно,
да престегнам моя половина,
веке ми се коски раскостеле;
пода'и ми жълта боздогана,
изва'и ми моя остра сабя,
донеси ми бърза коня моя.
Си престегна разболена снъга,
си опаса остра сабя своя,
си се фърли на бързаго коня,
си я грабна жълта боздогана,
пра'у търчат кай църни арапин.
Ето стига кай бела чадора,
пищи, викат колку гласье имат:
- Я излези, църна арапино!
Я излези, курвино копиле!
Я излези, гламно опалена!
Излези оба да с' обидиме,
ти да видиш юнак од юнака!
Си излезе църна арапина,
туку врескал како некой аждер:
- Чекай, Дойчин, жълта височина!
Чекай, чекай, море, боздоганов
малу тежит седумдесет ока.
Арап фърли тешка боздогана,
я пречека Дойчин во десница.
- Чекай, чекай курвино копиле!
Църн арапин, гламна опалена,
ти да видиш кой йе Болен Дойчин!
Чекай моя жълта боздогана,
малу тежит тристотини ока.
Кога джитна жълта боздогана,
го погоди мегю двете очи;
се разглоби глава арапинска,
как дъп печен тога той се спружи,
той се спружи на сурова земя.
Дупна коня Болена Дойчина,
дупна коня при Солуна града,
добра плата плати калакчиу,
не заборай добро налбантину,
най-повише Имеру берберу,
главье им кльошна по солунски пътье.
'Се що живо излезе да пулит,
младо, старо Болена Дойчина,
и да слават, да фалят юнаство.
Одвай дойде при своите дворье,
така Дойчин легна и си умре.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.2007
Български народни песни. Събрани от Димитър и Константин Миладинови. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Български народни песни. Собрани от Братя Миладиновци Димитрия и Константина и издани от Константина. Четвърто издание, под редакцията на Петър Динеков. София, 1961.